Щом пристигнахме на току-що построеното летище „Индира Ганди” в Ню Делхи ни окичиха с венци от оранжеви гирлядни, направени от цветовете на невен. Със същите гирлянди даряват и боговете си.  Когато навлязохме в града ароматът на свежи цветя се примеси с тежкия мирис на пробуждащия се 18-милионен град, мирис на автомобилни гуми, изпарения, газ, спарен въздух. Слънцето беше изгряло съвсем скоро, още беше ниско на хоризонта, и макар да нямаше никакви облаци, то оставаше като обгърнато в мъгла. Въпреки ранния час, въздухът беше влажен и горещ. Всъщност се озоваваме в Индия след дъждовния сезон, тази година продължил чак до края на септември. Температурата е над 30 градуса,  въпреки че е началото на зимния период, най-благоприятен за туризъм. Все пак сме благодарни за тази прохлада!

В първия момент най-много ме изуми трафикът в Делхи – безброй автомобили, триколни таксита, мотори, ришки, велосипеди… В столицата имало 6 милиона автомобила и още 2 милиона от други градове, които минават през града всеки ден. Всички те се движат в неспирен поток, оркестър от клаксони и … всеки се оправя както може. Правила за движение няма, светофари и пешеходни пътеки също не се забелязват. На моторите са се накачулили по цели семейства, дори и с бебета. Все още не мога да разбера как успяват да се съберат по десет човека в малък автомобил – отпред, отзад, в багажника, още малко и на покрива ще се качат! Попитах местния ни екскурзовод Капил дали стават много катастрофи по пътищата. За мое най-голямо учудване се оказа, че процентът им не бил никак висок. Значи наистина е от полза да те закрилят толкова много богове!

Правят ни впечатление сериозните мерки за сигурност навсякъде. Пълно е с униформени с автомати по улиците, сградите са опасани с тел. Проверяват ни щателно и на влизане в хотела. Страхът от тероризма не ги е напуснал след терористичната атака в Мумбай преди две години.

Тъй като нямахме търпение да се гмурнем в живота на града, без да губим време се отправихме към един от големите хиндуистки храмове в Ню Делхи –  Лакшми Нараян. Целият храм беше украсен със свастиката – древен арийски символ, който носи успех, хармония и съвършенство по време на земния път. В индийския вариант има точка във всеки квадрат. Индусите ползват свастиката основно като религиозен символ, но освен на свещените места знакът се среща на всяка крачка, включително и по камионите на пътя. По стените на храма видяхме изображения и на други много важни за хиндуизма символи – пауна и лотуса. Паунът в Индия е символ на красота, просперитет, царственост, любов, състрадание и мир и се смята за свещена птица. В будизма паунът символизира чистота и перата му често се използват по време на т. нар. церемонии по пречистване. Лотосът, от своя страна, символизира творческата  сила,  сътворението на света. В лотоса древните индийци виждали символа на  Вселената, изображение  на земята, която  плува, подобно  на цвета  по повърхността на  водата.

По стените на храма има плочи с цитати от Ведите. Един от тях гласи: „От недействителното ме пренеси към действителното, от мрака ме пренеси към светлината, от смъртта ме пренеси към безсмъртието”. В градината една малко по-различна табела прикова вниманието ми с нетипичното си съдържание: „Плюенето, къпането, миенето, готвенето, уринирането и драскането по стените е абсолютно забранено в градината”. Очевидно има причина да изредят именно тези забрани.

Преди да влязат в храма, вярващите си събуват обувките и си пръскат лицата с вода – жест на пречистване, преди да се изправят пред божеството. Пред входа на храма младежи играят на „Не се сърди човече”. На гърба на тениската на единия от тях има надпис „Be happy” на английски и санскрит.

На другия ден се опитахме да влезем в един джайнистки храм в старата част на Делхи, но не ни допуснаха да снимаме вътре. Според мен се дължи на пълното им отричане от всичко материално. Джайнистката религия не е широко разпространена, но за мен е много интересна. Тя е може би една от най-аскетичните религии в света. Нейните най-върли последователи вярват, че не бива да се причинява зло на никое живо същество. Делят се на две течения – дегамбари („облечени в небе”) и шветамбари („облечени в бяло”). Дегамбарите са по-крайните. Някои от тях стигат до там, че да носят кърпа на устата си, за да не вдишват микроби и по този начин да ги убият. Или си носят метличка, с която метат преди да седнат някъде, за да не смажат някое мъничко животинче.

Към храма имаше ветеринарна болница. В нея благотворително се лекуват птици. Първоначално бях леко същисана като видях един човек да влиза в храма с гъска под мишница. Тогава още не знаех за болницата. След около половин час същият човек изскочи с пернатия пациент, качи се на една рикша и отпраши. Започвам да разбирам, че подобни гледки не са рядкост в тази чудновата страна.

От тук започва и гръбнакът на стария Делхи – дългата пазарна улица Чандни Чоук. Тук вече кипежът на града е най-осезаем. Пазарът е мястото в града, където можеш да го почувстваш истински, с всичките му особености и с целия му колорит. Никога не съм си представяла, че някога ще попадна на толкова оживено място. Потокът от автомобили и хора в Чандни Чоук е още по-голям от другите места. Едвам се разминаваме с тълпата. Всъщност хората са толкова нагъсто, че кошчета за боклук няма, за да не заемат място на улицата. Събота е, така че стълпотворението е още по-голямо. Освен това, на този ден се почита Съботния бог. Той е черен, доста нетипично за местно божество, движи се върху бивол и получава дарения под формата на храна, цветя и пари на този ден от седмицата. Един човек минава с кофа и събира дарения. Надничаме в кофата – в нея стои изображение на божеството, до него има кандилце и купичка със сребърни монети. Колкото повече напредваме по сергиите и витрините на магазините се редуват сладкиши, подправки, ядки, сарита, панджаби, шалове, сандали, разноцветни джунджурии – огледалца, химикалки, бляскави кутийки. На всяка от тях е окачена висулка от нанизани лимон и зелени пиперки за късмет и добри продажби.

По улицата клечат молещи се мъже. Други просят. Трети лъскат обувки или поправят часовници. Един се приближва до мен и иска да ми разкаже за бъдещето. Твърди, че мисля прекалено много. Съгласявам се и продължавам. От всички страни ни приканват да си купим от стоките им. Групата ни е привлечена най-силно от подправките, сушените плодове и чайовете. Затова се мятаме на една ришка – право към близкия пазар на подправките. Там ароматът ни връхлита внезапно. Хубаво ми става като си представя, че са докарани на това място от всички краища на страната – кумин, кориандър, шафран, масала чай, чайовете от Асам и Дарджилинг. Да, на това място се събира цяла Индия, прекрасна и толкова различна.

Някъде по средата на улицата се намира храмът на сикхите – Сисгандж Сахиб. Сикхизмът е една от преобладаващите религии заедно с хиндуизма. Мъжете носят тюрбани, завързани по специален начин според региона. Платът на тези тюрбани е дълъг най-малко 4-5 метра. Всяка сутрин го завързват старателно, преди да излязат навън. Най-строго почитащите ритуалите на сикхизма, без значение пол и възраст, винаги носят със себе си ножове или саби и не се разделят с тях дори докато спят – те са знак на тяхната отдаденост. От храма се носи ритмична музика от барабани, която съпътства молитвата на вярващите. Толкова ни харесва, че решаваме на всяка цена да си намерим тази музика и да си я отнесем вкъщи. Тя е поредното доказателство за живия дух на Индия.

В желание да си отдъхнем и да похапнем се натъкваме на индийската версия на МакДоналдс – Халдирамс. Там обаче има големи опашки, затова отиваме в истинския МакДоналдс на няколко десетки метри оттам. Положението с навалицата не е по-различно, а и няма тоалетна, за да си измием ръцете. Яд ме беше единствено, защото пропуснах да опитам от „Чикън Махараджа Мак”, който предлагаха в местната фаст-фууд верига.

В Делхи посетихме гробницата на моголския император Хюмаюн, послужила за модел на архитекта, построил Тадж Махал. Смъртта на императора настъпила по нелеп начин, след като се подхлъзнал по стълбите на библиотеката с купчина книги под мишница. Опечалената вдовица Хамида построява гробницата в негова памет. Тадж Махал пък е поръчан от император Шах Джахан, за да положи в него тялото на любимата си съпруга, починала по време на раждането на 14-та им рожба.

По стените на величествената постройка се откроява звездата с шест лъча, използвана от моголите като орнаментен космически символ. Друг характерен белег на тази архитектура е двойният купол – външен и вътрешен, който създава оптическа измама за размерите на постройката.

Както повечето подобни архитектурни паметници в Индия, и този попада в списъка на ЮНЕСКО. Прави ми впечатление, че таксата за вход за местни е 10 рупии, а за чужденци – 250 рупии или около 5 долара. Особено красноречив пример за разликата в стандартите.

Една от вечерите ни в Делхи сме поканени на хиндуистка сватба. Самото тържество се провежда в един град наблизо. Казва се Ноайда. Той е много различен от столицата. Извисяват се гигантски молове и стъклени бизнес сгради. Навсякъде има строежи, включително и на влакова линия. В тези части на Индия ясно си проличава икономическият прогрес на страната от последните години.

Хинду сватбите са най-пищните в Индия. Обикновено сватбените ритуали продължават седем дни, а приготовленията траят най-малко два месеца. Цялото семейство е въвлечено в подготовката за щастливото събитие.

Младоженецът Сандиип пристигна на бял кон, облечен с царствени одежки и корона.  При най-пищните сватби младоженежът пристига на слон. До него по традиция на седлото седи 5-6 годишно момче от семейството. То представлява богът-слон Ганеша, син на Шива. Вярва се, че Ганеша отстранява всички пречки, затова момчето е винаги близо до двойката в брачния им живот. Мъжете посрещнаха младоженеца с буйни танци и оркестър, след което всички се събраха да изчакат да се появи най-важният гост – булката Моника. Тя се появи с прекрасно червено сари – цветът на индийската булка винаги е червеното. На челото си имаше бинди, ръцете й бяха изящно украсени с менди, а на ръцете и краката си носеше множество гривни – bangles. Всички те символизират обвързаността й с бъдещия й съпруг.  Върховият момент от церемонията настъпи с размяната на сватбените гирлянди. Радостни въгласи се разнесоха в залата, всички присъстващи започнаха да посипват младоженците с листенца от благоуханни цветя. Моника и Сандиип бяха вече бяха свързани за цял живот. Всеки от нас поднесе подаръците си и се снима с младоженците. Скоро след това си тръгнахме, защото следваше друг ритуал, резервиран за семейството и най-близките приятели на двойката – обиколката около свещения огън. Мнoго сме благодарни, че успяхме да видим отблизо най-почитания и свещен за индийците ритуал.

За мен най-интригуващи, където и да отида, са хората. Няма как да вникнеш в дадена култура, без да опознаеш или поне донякъде да разбереш местните и техния светоглед. Оказа се, че индийците обожават да бъдат снимани. В мига, в който усетят насочения към тях обектив, започват да позират и при това го правят добре! Нищо чудно, че Боливуд е толкова мощна киноиндустрия – всички в тази страна са родени актьори. Току-що проходили деца, красиви и изящни девойки, усмихнати момчета, големи семейства – всички застиват пред фотоапарата и се радват искрено на нашето внимание.  В един момент си дадох сметка, че хората около мен ме снимат с телефоните си. Явно, че за тях аз бях също толкова екзотична, колкото и те за мен! Цели групи от възрастни и тийнейджъри искаха да се снимат с нас, питаха ни откъде сме, дали ни харесва Индия, колко време ще останем. Една жена дори ни покани в къщата си. Не можех да повярвам колко добри и гостоприемни са индийците. Макар и бедни, у тях не се вижда завист или злоба, а напротив – по лицата им прозира одухотвореност и радост от живота.

Страшно изненадана останах от високата им степен на религиозна толерантност. На територията на тази огромна държава, която приютява един милиард и триста милиона население, си съжителстват различни религии. Хиндуизмът преобладава, но покрай него се изповядват съвсем свободно и сикхизъм, джайнизъм, будизъм, християнство, мюсюлманство и др. Интересното е, че ако си сикх например никой не ти забранява да се помолиш и изпълниш ритуалите си в хиндуистки храм. Важното е да вярваш, а не в кого, как и къде.

Джайпур е столицата на най-големия индийски щат – Раджастан („раджа” – крал и „стан” – страна). Намира се на запад, в посока границата с Пакистан. С навлизането ни в щата веднага почувствахме как всичко става по-цветно, лицата на хората също се променяха. Мнохо хора казват, че тук най-добре може да се усети духът на Индия. По пътищава се разминавахме с всякакви животни – камили, крави, диви прасета, тук-там и с маймуни. Най-голямо впечатление ми направиха шарените камиони „ТАТА”, които преобладават по пътищата на Раджастан наред с камилите.  Целите са изрисувани с пъстри бои, окичени са с черни гирлянди против уроки, а на повечето от тях се чете: „Божии превозвачи”.

Раджастан бързо успя да ме плени с очарованието си. Щатът е известен в цял свят с обработката на скъпоценни камъни, с невероятните си бижута, текстилните си фабрики,  които работят само с естествени бои, и не на последно място като основен център за пазаруване на сватбени облекла в Индия. Много ни допадна местната традиция продавачите да подаряват по нещичко на всеки свой клиент.

В кралския щат съществуват безброй много занаяти – те се предават от поколение на поколение, бащата винаги учи синовете си на занаята си, още докато са малки. Затова повечето деца тук не ходят на училище. Едно от най-впечатляващите места, които посетихме, беше един магазин за бижута. Най-прекрасните колиета, обици, гривни, които някога съм виждала! Всичко зад тези витрини беше достойно за кралски особи. Вероятно затова предимно такива си пазаруваха оттам. Е, и други известни хора минавали от време на време. На стената в магазина висяха снимки на собственика с принц Чарлс и принцеса Даяна, сър Пол Маккартни, Джуд Лоу и други холивудски звезди, шейхове от Арабските емирства. Синът на собственика, който скоро щеше да замести баща си, с охота вадеше невъобразими красоти от скрити и бездънни чекмеджета.

Оказа се, че октомври е най-празничният месец през цялата година в Индия. Извадихме невероятен късмет да сме в Раджастан точно по време на честванията на един от най-големите празници в страната – Навратри. Той е посветен на Майката Богиня – Дурга. Тя заема много важно място в хиндуисткия пантеон и  представлява Шакти – космическата енергия, която изпълва всяко същество. Според ведите, древните хиндуистки текстове, Дурга и Шакти са създателки на света. В продължение на 9 дни цяла Индия почита богинята. На всяка крачка са издигнати нейни статуи, отрупани с цветя, храна, най-различни дарове. Малки и големи се прекланят пред осемръката богиня и не е трудно да откриеш искреността в жестовете им. В края на празника изображенията на Дурга се понасят с процесия от всички краища на града или селото на колесница, за да се пуснат в реката. Индийците вярват, че тя ще се завърне през следващата година, носейки им късмет и благополучие. Всъщност ритуалите около празника могат да варират според региона, но едно е сигурно – навсякъде хората танцуват, пеят, веселят се и всички заедно отдават почитта си към божеството. На десетия ден от празненствата се стига до кулминацията. Празникът се нарича Дусехра. Вярва се, че на този ден бог Рама, въплъщение на Вишну, убива демона Равана, задето е отвлякъл жена му. С други думи, това е празникът на победата на боговете над злото. Триумфът на доброто над злото се пресъздава в цяла Индия всяка година според лунния календар. И да го бяхме пресмятали нямаше как да се получи по-добре. От покрива на хотела ни в Джайпур наблюдаваме целия ритуал около изгарянето на фигурата на злия демон Равана. Тълпата се е събрала на открито, хиляди хора се стичат, за да изживеят заедно радостта от победата над злите сили. Суетенето по улиците е голямо, всички са облекли най-хубавите си дрехи и бижута. Какви ярки цветове само! Червени, жълти, лилави, оранжеви ефирни материии, по които пробляскват камъчета и мъниста. Млади и възрастни жени седят на улицата с протегнати ръце, докато им рисуват красиви фигури по ръцете – мендито е неизменна част от празничната премяна.

Обясниха ни, че изгарянето на огромните фигури се случва на 200 места из града. Приготовленията за тази вечер са продължили близо месец – толкова време е било необходимо за направата на фигурите, високи десетки метри. Те са натъпкани със слама и една огнена стрела е достатъчна, за да лумнат като кибритени клечки. Преди лошият Равана да се разтопи в пламъци, гледахме отвисоко тържествената заря. Имахме чувството, че посрещаме новата година, толкова всичко беше празнично.

Нали сме късметлии, а и Индия явно ни помага – в Джайпур сме точно на рождения ден на махараджата. На този ден (деня след Дусехра) той навърши 78 години. По случай празненството суетенето в двореца беше голямо. Окачваха се украси, гирлянди от цветя, светлини, свещи, цветни воали. Готвеха се да посрещат кралски величия от цял свят.

Легендата разказва как кралският род на Джайпур бил прокълнат от боговете и в продължение на седем поколения не се е раждал наследник. Затова в продължение на десетилетия кралското семейство е било принудено да осиновява момче, което носело кралските белези. То било отглеждано като истински престолонаследник. Настоящият махараджа е истински наследник, но има една единсвена дъщеря. Тя обаче взела, че се влюбила в служител на двореца без кралска кръв, един обикновен счетоводител, затова следващият наследник ще е синът им.

Въпреки че Индия днес е парламентарна република, местните махараджи все още оказват влияние и се радват на почит. Всъщност те са по-скоро символи на града или селото. Най-неверояното е, че в Индия има хиляди наследници на махараджи и родовете поддържат традициите на предаване на титлата на първородния син. Повечето в момента са превърнали дворците си в луксозни хотели и така се издържат много добре. Тъй като дворецът на махараджата в Джайпур е държавна собственост обаче, той се прехранва като го предоставя за честване на сватби и други празници.

На няколко десетки километра от Джайпур посетихме разкошния дворец на местния кралски род. В непосредствена близост до него, на върха на съседния хълм се намираше храмът на богът-маймуна – Хануман. Пазители на храма бяха свещените маймуни, които се мятаха от клон на клон над главите ни и ни замерваха с бананови обелки. Явно привлечени от ярките цветове, на няколко пъти се опитаха да ни отмъкнат ярко оранжевите гирлянди, с които ни бяха окичили в двореца. Накрая им ги хвърлихме, за да  ни оставят на мира.

Тези крадливи маймуни, също като кравите, слоновете, пауните, са свещени животни в Индия. Убийството на маймуна води до страшни последици – например необратимо отлъчване от общността. Смъртта на дългоопашатото животно се преживява тежко от всички селяни. Тялото на мъртвата маймуна се понася с процесия, след което се изгаря там, където и хората.

Индийците не погребват мъртвите си, защото смятат земята за нечиста. Вместо това ги изгараят и понасят костите им към най-свещената от всички реки – Ганг. Траурът трае 12 дни, след което всичко продължава по старому за семейството на починалия. Ако бащата умре, синът си отрязва косите, защото се смята, че му дължи част от себе си.

Незабравимо изживяване беше изкачването на крепостта Амбер на гърба на слон. Амбер е стара цитадела на кралското семейство, преди столицата да бъде преместена в Джайпур. Намира се на 11 км от града. Бяхме удивени от невероятната архитектура и изящество на декорацията, смесица от мюсюмански и моголски орнаменти. От хълма се разкрива чудесна гледка.

Също като камионите, и слоновете тук са изрисувани целите с пъстри бои по хоботите и туловищата. Слоновете не се срещат типично по северните индийски земи. Тези са докарани в крепостта от южната част на страната. Казаха  ни, че сред пазачите на слоновете има и един швейцарец, който се грижи за тях, храни ги, къпе ги, чисти им. В друго раджастанско село – Пушкар, пък живеели около 100 семейства чужденци, които са се преселили трайно в Индия. Както веднъж възкликна един от местните, с които пътувахме: „Всеки е щастлив в Индия! Затова толкова хора идват да живеят или да се оженят именно тук!”

Не знам дали има друга страна, в която хората да се събират в клубове по смях, за да се посмеят всички заедно. Не съм чувала другаде хора да носят името „Хепи”. Индия е чудновато място. В страната на махараджите осъзнаваш, че всичко е възможно. Натъкваш се на изумителни гледки, пред погледа ти само за части от секудната се примесват приказни картини с ужасяваща нищета и мизерия, в съзнанието ти се преплитат цветове, музика, танци, всичко наоколо те кара да се прекланяш пред духовната им сила… Индия е безкрайна и мистична вселена и ако веднъж вникнеш в нея, никога не преставаш да искаш още.

Цвета Атанасова

Наричам пътуванията си “събиране на парченца от душата ми, пръснати из света”.

Бях на 16 години,когато прочетох “Сто години самота” на Маркес и от този момент насетне душата ми закопня за Латинска Америка.Започнах да прелитам океана, за да се докосна поне за кратко до онзи колорит от селва, палмови долини, пустини реки, океани, острови, древност,съвременност, мъдрост, страсти, хора, шум, тишина, богатство, бедност –  кипежа на живота на контрастния и неподлежащ на описание континент .

Поредното открехване на вратата към това измерение бе в Перу и Боливия. Ще се опитам в няколко щрихи да споделя частица от видяното и интензивността на емоциите. 15 дни препускахме с група приятели из Империята на Слънцето. Време, достатъчно само да изпиташ онзи възторг от първата среща и силното влюбване. Портата на Перу се отвори пред нас в столицата Лима. Тук живее една трета от населението на страната около 9 000 000  души. Създаден през 1535 г от испанския конкистадор Франциско Писаро, мегаполисът предизвиква чувство за принадлежност към няколко епохи с еклектиката от архитектурни стилове –  от испански барок до стъклени небостъргачи. С невероятна наслада, отпивайки коктейл Ромарита на фона на любима песен, поглъщах спиращата дъха гледка на крайбрежието на  Тихия океан. Наблюдавах сърфистите, очакващи вълната, които изглеждаха като накацали птици във водите, взирах се в лицата на хората и още там, сред градската суета, усетих това, което в последствие се потвърди многократно при пътуването ми из страната – абсолютен покой. Разхождахме се по крайбрежния булевард сред красиви паркове. Обикаляхме Парка на любовта, посещаван от влюбени двойки. Наслаждавахме се на малкото плато, от което излитат параглайдери и всеки, който събере смелост да се превърне в птица за час, би могъл да погледне града и океана, носен нежно от вятъра с подкрепата на опитен пилот. Вечерта се вкусихме на изключително фини ястия сред прекрасната атмосфера на един от многото гурме ресторанти, достатъчно близо до океана, за да чуваме мощния му грохот.

Джунглата

Със смесени чувства очакавах срещата с Амазония. Пейзажът, който видях, когато самолетът започна да снижава, бе необхватната  зелена мантия на селвата, прерязвана само от огромната река – никаква следа от цивилизация, пътища или населени места. Започнах разговор с мъжа до мен. Оказа се родом от Икитос, града от който трябваше да започне нашето пътуване към дебрите на джунглата. Очевидно не за първи път чуваше безумния въпрос от непросветен бледолик европеец „А анакондите къде са?“ Основната ми мисъл бе, ако е възможно да нямам срещи с този животински вид. Посочи ми с чувство за хумор няколко разширения на реката, каза да избягвам да плувам там и сърдечно ме приветства:“Добре дошла!”. Излетяхме от Лима на 15 градуса по Целзий. След час кацнахме в Икитос на 30 градуса. Преминахме през града с  дървен автобус без прозорци. Градът – шумен, странен, пълен с невероятни постройки и превозни средства. Отбихме се на местния пазар, отрупан с най-различни билки, корени, даровете на джунглата, месо от животинки като морски свинчета и костенурки….Следващите два дни преминаха като сън – достигнахме с лодка до лоджа, достатъчно комфортна за хора, нямащи досег с дивата природа, но и достатъчно натурална, за да усетим как се възвръща онази взаимовръзка с природата, която ни увери, че сме част от един организъм. Следвайки водача с мачете в ръка се влях в корените на едно 300 годишно дърво, сейба, в дънера на което приличах  на нищожно термитче. Провирахме се като красивите пеперуди там сред растителността, която те притиска отвсякъде, разбрахме,че почти всяко растение влиза в употреба на хората – лекува, храни, лепи, багри, дава чиста вода, подслон, избелва зъби и всичко, което е необходимо на амазонските обитатели. Гостувахме на индианското племе ягуа, посетихме местен шаман, който направи пречистващ ритуал за всеки пожелал, ловихме пирани, имахме щастието да видим розови делфини и неописуеми залези над Амазонка. Вечерите в прегръдката на хамаците слушахме омайния хор на джунглата и се разтваряхме все повече в нашите същности. Тръгнах си пречистена, с абсолютната убеденост, че ще се завърна тук отново.

Куско,Мачу Пикчу,Свещената долина

Много преди Инките да построят своята империя, хората от Андите живеели в околностите на Куско и Мачу Пикчу в хармония с природата и земята, от която са дошли. Те вярвали в Създателя Бог Виракоча, носещ напредък и всяко действие в техния живот имало смисъл. Тези благи хора общували с невидими същества чрез ритуали и церемонии, а съществата им помагали, така че да е сигурно, че нуждите им са удовлетворени. Били едно цяло със земята, планините, космоса и всичко, в сферата им на осъзнаване

Легендата разказва за Манко Капак и Мама Окло – Децата на Слънцето и Луната, които се отправили в търсене на земя, на която да основат своята империя. Когато достигнали до планината Гуанакуаре, той забил златния си жезъл в земята, който постепенно потънал в меката и плодородна почва. Това било очакваното от Сина на Слънцето знамение. Така се появил Куско, което на езикът кечуа, означава пъп. Основателите на Империята на Слънцето спечелили местните хора, предавайки им познание от по-напреднала цивилизация. Градът е проектиран и построен във формата на пума, крепостта Саксахуаман представлява главата, назъбените стени – зъбите, градът – тялото, а храмът на Слънцето Кориканча – опашката.Всички следи, оставени от инките, ме доведоха до безмълвно съзерцание и преклонение към познанието, силата и мъдростта им.

Днес Куско, туристическата столица на Перу, е обявен за световно богатство от Юнеско. Блестящи образци от испанската инвазия изобилстват в колониалната архитектура, докато прецизната изработка на древните стени напомня кои са основателите на града. Хората са облечени в цветовете на дъгата, жените носят различни видове шапки, израз на принадлежността им към определени региони. Местните жители разговарят помежду си на кечуа – езика, който са запазили, въпреки липсата на писменост. От този уникален град се отправихме към Свещената Долина и едно от чудесата на света-Мачу Пикчу. Трите часа във влака преминаха почти в медитативно състояние – гледките, които се редуваха – обработените с любов земи, плодородните долини пресичани от реки, скалите, пещерите, високи върхове с глетчъри, отново отпращаха мисълта към космогонията на кечуа. Почитта към Богинята майка се проявява в ежедневни ритуали на хората, отдадени на земеделието. А тя им се отплаща със плодородие. В Перу се отглеждат над 3000 вида картофи, 150 вида царевица, огромно разнообразие от култури с високо съдържание на витамини и протеини, някои от тях слабо известни за света. Пачамама излива рогът на изобилието върху своите деца от джунглата и Андите. Ще спомена 2 древни съоръжения, които изумяват. Морай на пръв поглед прилича на Древногръцки амфитеатър,  но всъщност е земеделската лаборатория на инките. Огромните кръгове представляват различни региони на Перу. Всяка от терасите е на 2 м от следващата и е с различен микроклимат. Там инките са отглеждали над 250 вида зърнени култури и зеленчуци, търсейки най-добрите условия. Солниците Марас са създадени в предколумбийската епоха. От недрата на земята извира вода с 65% съдържание на сол. Това изворче е отведено до над 3000 корита. И до днес в тези мини се извлича сол по древната технология.

Всички тези чудеса имат своята кулминация там горе на 2800 м височина. Колкото разкази да сте чували за Мачу Пикчу, това което трябва да направите, ако се интересувате, е просто да го изживеете лично. Пътят с автобус от малкото селце Агуас Калиентес е доста емоционален – постоянно сме на ръба на пропаст и нямаме идея как биха се разминали 2 превозни средства. Думите са безсилни да опишат възторга и вцепенението, което изпитах когато пред мен се разкри изгубеният град -спираща дъха гледка, която през целия ден се опитвах да поглъщам в съзнанието си от различни гледни точки. Фактите и легендите, разказани от нашия водач, за града се сливат. Наистина е чудо как е построен толкова прецизно, на малка площ и  невероятна височина, обиколен от планини и бездни. Инките впрегнали извор от стръмен склон на север от Мачу Пикчу, построявайки 750м канал, за да отведат водата в града и изградили система от 16 фонтана, чрез които напоявали и отвеждали водата до жилищата си. Ще спомена само за един ритуал, който направихме там, облегнати до стените на древност и вечност, с боси крака, за да сме свързани със Земята и отворени сърца, за да приемем даровете на тази вселена. Взехме в ръка 3 листа от свещеното растение кока, които олицетворяват 3 те стълба във философията на хората от Андите –и те са: Любов,Работа,Мъдрост. И така изказахме нашата благодарност към Богинята Майка, към живота и отправихме нашите намерения да следваме пътя на Светлината.

Беше силно преживяване и когато приключихме, облаците, които се бяха струпали призрачно над града и предвещаваха дъжд, някак изчезнаха и ни позволиха да съзерцаваме почти нереалната гледка до спускането на здрача.

Енергията на групата ни се променяше с всеки изминал час, ние потъвахме в магията на Свещената Долина.Преминахме през много селища с цветни пазари и самобитна атмосфера, прегръщахме онези симпатични  лами, алпаки, викуни, наблюдавахме сръчните ръце на занаятчии и тъкачи. Вечерите на пълнолуние сякаш у нас се вселяваха духове, избухваше чиста радост от съществуванието ни и изживяхме моменти на красива лудост. Направих рафтинг в бурните води на река Урубамба, скочих от 7 метров мост в мътните води, чувствах се като малко дете – без страхове, с поникнали крила и готовност да прегърна света. Последните дни достигнахме до езерото Титикака – още една микровселена. Причудливите лица с детско изражение на местните аймари, странният град Пуно, карнавалът с цветните костюми на всякакви митични образи, гостуване на жителите на тръстиковите острови Урос, закотвени с дървени трупи и свързани помежду си с въжета… Спомените ми са безброй. Плавайки, се разминахме с процесия от тръстикови лодки, пресъздаваща излизането на Манко Капак от езерото в търсене на земя – невероятен късмет, тъй като това се случва веднъж в годината. Беше изключително трудно да се разделя с и красивия остров Такиле. Ако не бяхме преминали границата с  Боливия на другия бряг на езерото, нямаше да зная, че сме в друга държава. Там видяхме Острова на слънцето, родното място на Империята на инките. Видяхме, Копакабана, откъдето идва и името на известния плаж в Рио. То е заради копието, пренесено от малкия град на Чудотворната Черна Дева. Бях в столицата Ла Пас и епичния град Тиуанаку, който се смята за люлката на американската цивилизация.

Как да завърша този забързан разказ? Според статистиките 37% от населението на Перу е бедно, а 13% –  изключително бедно. Дали съществува индекс за богатството на Перу? Богатството от благословена земя, мъдрост, любов и хармония…..Може би обяснението е в думите на Ромуло, нашия водач: „За Кечуа Пачамама, Земята, е Майка. Тя дава храна, от нея идват водата и животът. Нашето минало е от Пачамама, живеем настоящето си върху нея и нашето бъдеще винаги ще зависи от нея. Ако няма Пачамама, няма да има човечество, растения, животни…

Анна Колева

Алекс Владев

За първи път чух за Унгария и Будапеща през далчната 1989г.!По това време имаше практика в държавните предприятия да се награждават служители за заслуги!Титлата „Служител на месеца” беше нещо повече от Орден Стара Планина.Така през март същата година майка ми бе отличена като перфектен фармацевт в тогавашното Аптечно Дружество!След аплауси и цветя от Президента,на милата ми майка бяха връчени и билети за автобус с дестинация Будапеща!Две седмици по-късно вкъщи на социалистическата секциика с витрина и чиниики се кипреше и огромна торба със сладкарии,различни от Родопче и Кума Лиса!Първия учебен ден на 1989г.посрещнах с цикламена фанелка(мама винаги искаше да има момиче)с щампа Tom feat.Jerry и funkyдънки made in Hungary!18 години по-късно и аз бях там и аз разглеждах Без Багаж само с колегата Тони,режисьор,оператор и елита на унгарската порно култура!

СЕГА ЗА БУДАПЕЩА:

Ще опитам с много сложни изречения,изобилстващи от епитети!Според местните Маджари в унграската столица живеят около 2 милиона души,които обаче са добре разпределени в градския транспорт и улиците и ти се струва сякаш хората,които се мотаят в Будапеща са не повече от 900 хиляди!Освен с титанични сгради,католически църкви и високи транспортни разходи,Будапеща впечатлява с изключително добре ухаещите си жители,които явно не се къпят само в Неделя!В един от трите динамични и апокалиптични дни,през които бях там имах възможността да се кача в градския транспорт на унгарската столица!В условен рефлекс се е превърнал навика ми да си взимам дълбоко въздух преди да вляза в софийски тролей и да издишам чак като сляза!Същото направих и когато влязох в унгарски прохладен и климатизиран автобус,произведен 2006-та година!Заради многото изпушени цигари предишната вечер,способността ми да задържам въздуха си бе намаляла!Трябваше да вдишам-все пак е важно за организма!За части от секундата преди да поема дъх реших че ще се нагълтам с ароматни изпарения на чесново хлебче,оцет,контейнер и аромат на ефтин парфюм “Бич Може”(бел.авт.-отвратителен парфюм от близкото минало,който старите софийски баби продължават да използват!Не е ясно от къде го намират)Нищо подобно!!!Първата глътка въздух бе някакъв микс от фреон,карамел и жожоба!Похвална е хигиената на унгарските заселници!Само да вмъкна,че в столичния квартал Люлин в Неделя налягането на водата пада,тъй като стотици хиляди псевдостоличани се сещат в един и същи ден и час да влязат в онзи уред за мъчения,наречен БАНЯ!

УНГАРСКИТЕ ЖЕНИ(УНГАРКИТЕ)

Унгарките се характеризират със светла,но не бяла кожа,светли,но не руси коси и дълги,но не много крака!Живи очи,стройни талии и ханшове и доволно умереноконтинентален бюст-такава е унгарската жена!Шанса да видите трътлеста унгарка намалява  с приближаването ви към центъра!Като работещ чиновник в Радио ФМ+,нямаше как да не обърна внимание на женскита гласове в Будапеща!Гласовете Ви чувам владееха по две октави,меки,мелодични,напомнящи на гласа в слушалката на мобилния ви телефон,когато си проверявате сметката!Тази вечер е премиерата на”Да си вземеш жена от Унгария”!

ROLLING STONES- КОНЦЕРТА

Сега малко факти или по-скоро само един-Rolling Stones са основани през 1962г.(примерно)-тогава дядо ми(както става ясно обичм семейството си) е бил абитуриент,а аз и семейството ми сме нямали представа що е то китара и дълга коса!

Сега още факти:На 20-ти юли тази година в Будапеща на SPORT ARENA(стадион,който се е утрепал за концерти)скромен екип от 250 човека в компанията на 70 камиона,построиха нещо  с размерите на НДК,което в последствие се оказа,че е сцената за прощалното турне на групата!По някаква нагласена случйност на 25-ти ред сектор “Е”,6-то място,аз положих тяло и си глътнах езика в продължение на 2 часа!През тези 120 минути стигнах до извода,че Мик Джагър е завършил НСА(спортната академия) дисциплина-бягане с препядствия!Пожелавам на всички,които четат тази представителна извадка на 60 години да могат да тичат с тази скорост,с която Джагър превзе двайсетте подиума на сцената!Добрата новина е,че НЯМА ТАКЪВ КОНЦЕРТ,а лошата-В БЪЛГАРИЯ НИКОГА НЯМА ДА ИМА ТАКЪВ КОНЦЕРТ!Причината-стадионите ни са с размер на пепелниче!Феноменално е да видиш как 60 хил.човечета от цял свят се изнасят от стадиона за има-няма 15 минути!Стадиона разполага с 50 входа и странно защо всичките бяха отворени-за сравнение столичния Локомотив разполага с 1 вход и той никога не работи оптимално!Не се отчайвайте и не забождайте нос в паветата!Изход има!И той се нарича 2-ри терминал на Летище София!От там с любезното съдействие на унгарските авиолинии,с помощта на Без Багаж и 60-70 евро в джоба сте в Будапеща точно за час!Колко дни ще прекарате там зависи само от Вас!Колкото повече-толкова повече……..кеф!

P.S.Забравих да включа в есето две думи за Унгарските мъже:Дребни с дребни възможности и скромен периметър!Мухльовци също не е лоша дума!

Шри Ланка няма как да не започне от Индия. Оттук минава пътят – дали със самолет или с кораб, все едно. Тръпката от предстоящо стъпване на най-големия остров в Индийския океан – Цейлон – се появява още във форт Кочин, най-южната точка на щата Керала в Южна Индия. Оттук някак си започва океанът, или по-точно усещането за него. От прословутите Back Waters – гигантските разливи на реките, където по-към сушата се отглежда оризът, а по-към океана се риболовства. Придвижването из тази „земя на ниските хора“ (Керала на езика малалаям, който се говори тук, означаво точно това) става и в днешни дни с плетени канута – кетувалам. А хората не са ниски, но отдалеч изглеждат такива, нагазили до колене в оризищата.

На пристана Алепе се натоварваме на лодка, за да огледаме отблизо най-старите съоръжения за риболов – китайските мрежи, с които местните според нас ловят риба повече заради атракцията, отколкото заради огромната им ефективност. Гигантски серкмета, монтирани на конструкции от бамбук, се потапят в крайбрежните води и отвреме навреме се издърпват – наглед с неистови човешки усилия. На дъното им я се преметнат десетина рибки, я не, а черните гарги, които бдят край тях, винаги успяват да си отмъкнат по някоя.

Тези черни птици са най-многобройни по крайбрежието на Южна Индия. Те и няколко вида бели и сиви чапли съставляват основната част на пернатата фауна. И ядат наистина всичко, каквото им попадне, дори и от кофите за смет, ако въобще ги има.

В лагуната е бъкано с рибарски лодки. И затова е толкова странно, че сред тях и мрежите им се появява гръбната перка на делфин. Но явно риба по тези места вирее, както и кокосови палми – основната индустрия в щата Керала е свързана с кокосовите орехи.

Отплуваме към Шри Ланка от неголямо пристанище – Мормугоа. За да пристанем след малко повече от едно денонощия в Коломбо.

Още от кея виждаме, че сме пристигнали в космополитен град – две кули-близнаци и водна кула с формата на ступа ни взимат очите преди да сме слезли от борда. Дори запердашилият изневиделица тропически дъжд не ни пречи да огледаме Коломбо и да открием белезите на характерните за Азия възход и падение – небостъргачите и бараките – едни до други. Бързаме да се измъкнем от трафика, за да навлезем във вътрешността на страната. Имаме само два дни да задоволим любопитството си какво е островната държава Шри Ланка.

От пръв поглед се вижда, че оправдава името си – в превод от местния език Шри Ланка означава красива страна. Красива, най-вече защото е зелена и относително непокътната от цивилизацията. Поне в тази средна част на острова, където са били древните столици. Пътят е прилично тесен и върви през оризища, редуващи се с буйни гори. Животът кипи покрай него – сякаш няма преход от едно селище към друго. Наредени са колиби, сергии, тук-таме солидни и с много красиви фасади къщи. Гидът ни обяснява, че са на хора, намерили си работа по корабите и напечелили добри пари. Явно от ориз и чай и тук не се забогатява, макар на места от ориза да вадят и по три реколти. Обяснява ни и друго – че провесените на места над пътя гирлянди от бели ленти са знак, че някой е напуснал този свят. И колкото повече такива бели жалейки се развяват, толкова по-знатен е починалият.

Докато пробваме от предлаганите край пътя плодове – тук са неописуемо много и различни бананите, а ананасите са огромни и супер сочни и сладки, пристигаме в Дамбула. За да видим уникално светилище – Скалния храм, един от защитените обекти на ЮНЕСКО. Първо е Буда – огромен и златен, властващ над цялата околност. От него започват стъпала нагоре по скалния хълм. Никой не ни предупреждава, че според обичая към Буда не бива да се застава с гръб. Но и да беше ни казано това, как щяхме да стигнем до храма, ако не загърбвайки неговия покровител?

Уникалното в него е, че е вместен в пет пещери, чиито стени и тавани са изрисувани със сцени от живота на Буда, а край стените им са наредени  негови статуи от дърво или камък, като най-голямата от тях, издялана от самата скала, е висока 14 метра. Тук няма как да застанеш с гръб – отвсякъде те гледа Буда, Буда, Буда, общо в 150 образа. На връщане те изпращат търговците и маймуните, а монасите бързат и не искат да бъдат снимани.

От върха със скалния храм се вижда равнината – като зелено море. И сред него – скала с отсечен връх. Сигирия, където трябва да стигнем и да разгледаме дворците на цар Кашяпа, също част от световното културно наследство. Преди това обаче се изкушаваме да пояздим слонове – покрай пътя има слон-паркинги, където желаещите се товарят по гърбовете на добичетата и кротко потеглят първо редом с колите, а после и по-встрани от цивилизацията.

За всяка допълнителна услуга на водачите им се полага бакшиш – за да те снимат с твоя си фотоапарат, нелепо ухилен върху неудобното седло, за да нахраниш слона с банани… Добре че не са се сетили да искат допълнителни пари в момента, в който хайваните са дълбоко нагазили в застояла вода, а ездачите им туристи размахват крака, за да не ги докопа някоя пиявица.

Леко поели типичната миризма на слон, продължаваме към Сигирия. Лъвската скала се издига на 200 м над нивото на джунглата и е в сърцето на укрепен град, ограден с два дълбоки рова. Тук се е барикадирал незаконен царски син, след като убил родния си баща и прокудил законния наследник на царството. Построил два двореца – летен – в подножието на скалата и зимен на върха й. Обградил се с безброй слуги, които го разнасяли на носилка нагоре-надолу по 2000 стъпала между дворците, а 500 наложници радвали похотливия му поглед. Не му стигали те, а по негова заръка художници изрисували една ниша в скалата с образи на божествени девойки – през 5 в. след Христа по тези места са живеели жестоки реалисти, рисували с естествени багрила портрети на красавици с разголени гърди. Фреската сега е известна като „Божествените девойки“от Сигирия, авторите й са останали анонимни, а за поръчителя й, отцеубиеца Кашяпа, разказват, че се самоубил на 49 години. Съвестта явно не му е простила, докато историята – да.

Предстои ни пътуване до хотела – дори и да не се е стъмнило изведнъж някъде към шест след обяд, какъвто е тук начинът да настъпи нощта, пак сме каталясали от жега и впечатления. Забелязваме, че хотелът ни е супер класен първо по посрещането – боси момчета, препасани с типичните мъжки препаски, наричани тук кури, ни поднасят по едно прохладно плодово питие, докато си получим ключовете от стаите. Heritance Kandalama също като двореца в Сигирия е построен в скала – странно е, че рецепцията е 5 етаж, един от басейните – на седмия. Но истината за цялото му великолепие и прелест ще разберем сутринта, когато пред прозорците ни – какви прозорци, дори и банята е със стъклена стена – се разстила езерото Камалама.

Първото, което прави впечатление при опита да се излезе на разкошната тераса на стаята, е предупреждението да не се оставя отворено, защото влизат маймуни. Вярно, че по откритите хотелски коридори забелязваме всякаква твар – освен насекоми, има и прилепи, и някакви нощни птици, и жаби с всякакви размери и цветове. Вярно, че по тавана лазят гекони. Но чак пък маймуни по стаите… На сутринта става ясно какво е имала предвид управата на хотела – цяло стадо гледа кой как се къпе – дали под душа или използва джакузито. Една палава гадинка донася горнище на бански и се захваща да го развързва. А докато отварям вратата, за да я снимам, цялото семейство нахлува в покоите ми и се озърта какво да открадне. Разминавам се с една ябълка, която самата аз – противно на правилата – съм свила от закуската. По-късно други от компанията разказват как пред очите им един макак грамотно разглобил фотоапарат, явно оставен без надзор.

Другото чудо на древната архитектура тук е дворецът на цар Гал Вихарая във втората столица на Шри Ланка – Полонаруа. Малко е останало от царския разкош, но много – от умението да се ваят скални фигури на животни и Буда, разбира се. Тук са три от най-известните негови статуи в трите основни пози, в които е изобразяван – седнал, прав и полегнал. Чак сега научаваме, че в зависимост от това дали се разминават или са изравнени пръстите на краката на полегналия бог, той или си почива, или медитира, или се готви да мре. От размисъла върху  позите на Буда ни изваждат търговците, за които туристите са плячка не за изпускане. Затрупани сме от предложения за изгодни покупки на сувенири от дърво, най-много от тях – слонове. Изкушението „ебани“ (ebony – абанос, англ.) е много голямо, по тези места растат най-добрите представители на този дървесен вид, едната разновидност на които е с черна дървесина с бледожълти жилки. Тежки са изделията от него, но дори и с опасенията за свръхбагаж, не може да не напазаруваме някоя и друга абаносова статуетка на Буда, на слон, дори на цяло семейство слонове или на рибар на кокили. Красиви са и е съвсем различно да си ги донесъл от толкова далеч, от мястото, където са изработени, отколкото да си ги купил от етно магазин в София. Така няма шанс да застанеш с гръб към Буда – у дома той ще те гледа и ще те подсеща, че има още какво да преживееш в Шри Ланка.

Ваня Шекерова

Столицата на Унгария е топ-дестинация за поколения българи, а както сами се уверихме тя си остава атрактивна както за пенсионерите и военните от източния блок, така и за младите авантУристи от целия академичен свят. Авантурист идва от Аванта и от Турист и съответно е актуално не само у нас. Все пак винаги има на4ин да ползвате Будапежта като разпределителна спирка на ва6ата първа или поредна еврообиколка. До там се стига за 70 мин. с ли4на карта и  около 800 км в 4ас. О6те във въздуха 6те познаете наи-красивия и аристократи4ен град на стария континент, където практи4ност и артистизъм  се прегръ6тат безсрамно. Трафикът е организиран като за 10–милионен мегаполис въпреки 4е дори в активния делови сезон жителите са не пове4е от 4 милиона, от които 2-а  са приходя6ти. По време на престоя 6те ползваме основно справо4ника с бели страници, просто за6тото между 2-та езика и 2-те краини то4ки на пътуването няма ни6то об6то. Унгарският е невъзможен както за  4етене, така и за приказване и имитиране. В писмен вид мога да го сбъркам с турски. Сега за идеалния център, до където се стига наи-бързо с такси при цена 1 евро на км, т.е. за 19 евро : Ако българите са препикали отдавна 3-те си камъка с второстепенна роля за европеиската история, то в Будапе6та архитектурните паметници на цивилизацията са на всеки ъгъл, като градежите на романтизма, тоталитаризма и модернизма не прили4ат на готови за скок каменни 4удови6та, няма ги дори наежените и озъбени декоративни католи4ески добавки и надстроики. По време на 31-вата обсада на града тои е изравнен със земята,а веднага след 2-рата световна е възстановен до последната тухла. По роднински и сантиментални  при4ини.

Аз нямам идея 6то за строга ма6теха ги е отгледала и възпитала тези унгарци, но те са изклу4ително внимателни,елегантни и скромни – карат коли с поне 10 години по-вехти, но 2 пъти по-без6умни от на6ите, слу6ат ренесансова музика по заведенията ,а в сободното си време метят и поливат. За разлика от София по улиците не мири6е на канализация и комунизъм, а в заведенията има безплатни салфетки, фъстъци и интернет. Вторите ми впе4атления са отново отли4ни – не сре6там нито полуголи у4ени4ки с цигулки, просе6ти по подлезите, нито сергии и контеинери за боклук по тротоарите. Има само стотици пеики и 6атри с безплатна бутилирана и пакетирана в наилон минерална вода, което е удобно, за6тото мое6 да я пусне6 под дрехите си. Минавам покраи не6то като езеро с олимпииски размери и дървени скари, на които ти заминава целия ден в запознанства, стига да иска6. Гледам и за  банки-без форинти в Унгария си като без пари, друго не се признава. И отново за разлика от на6та фиксирана страна, в обменнните биура до министерството на финансите не те мамят право в о4ите. Явно много ги е страх от проверки, въпреки 4е никаде не видяхме представители на реда и така и не разбрахме каква е украсата на полицеиските 6коди. Което ме подсе6та 4е в Балхариа всеки с униформа размахва стоп-палка, а за размазана муха на стъклото отнемат талона и панталона на 6офьора. А в Унгария не се споменават имената на управниците, никъде няма разлепени техни портрети, отново за6тото хората ги презират и санкционират по този на4ин.

В Будапе6та градският транспорт е предпо4итан, пътуването е хипер бързо както в синята, така и в 4ервената зона, трамваите и бусовете са с климатици, а контрола има само в подземната железница – тя оба4е е мръсна като софииската след 2 години или лондонската преди 20. Разписанието е 24/7 на цена 1 евро или 240 форинта. След залез истинска атракция са камионите-пароструики, както и девоиките, които предлагат да ви заведат под рука до наи близките стриптиз-барове,където 6те танцуват за вас без пари докато биете безплатни бири или поръ4вате питиета по 5 евро. На улицата Боро-то е 2 евро,такава е цената и на деноно6тните арабски джируси. Навсякъде подаряват карти на града за да намирате скритите в лабиринти от зеленина дворци и музеи с вързани о4и. От балкона на президентската резиденциа на хълма Буда се гледа наи-добре безкраиността на Пе6та и веднага прави ло6о бизнес-впе4атление отсъствието на строителни кранове. Обиколихме и двата бряга на Дунава без бага6 и с вклиу4ена телевизионна камера но никъде не ни замерваха с камъни – пустите унгарци не бяха разбрали 4е сме от булгарското дискавъри

У Н Г А Р К И Т Е

Те са много на брои и до една са удивително секси, въпреки 4е вси4ки имат забележки. Затлъстяването и изрусяването не са проблем нито на младите, нито на старите. По-скоро има не6то упла6ено и неуверено в поведението им, като със сигурност са готови да поговорят за това с всеки сре6тнат. Унгарките се обли4ат по-евтино,но 5 пъти по-добре от българките, ползват 3 пъти по-малко грим и са по-високи с 5 до 10 сантиметра. Ако у нас през лятото се наблиудава бум на лелки с боту6и, в парковете и моловете на Пе6та има бум на млади моми4ета, които не са с изсулени до коленете дънки, а ползват рокли на голо.

СТОУНС

Които не е ме4тал да види Стоунс на живо може да си ползва привилегиите на културен инвалид или да потъне  вдън земя веднага. Те са наи-великата, наи-скандалната и наи-дълголетна група в историята, което не озна4ава 4е са наи-добрите. За сметка на това Мик Джагър е Светията на Рокендрола, ба6тица и идол на вси4ки времена. Без преувели4ение 6ефа на Стоунс успя да прети4а и изтанцува поне 3-4 км по време на 6оуто на Спорт Арена, където видяхме сцена,осветление и звук,за каквито българските промоутъри въоб6те не предполагат 4е съ6тествуват. Песните до една бяха от преди 84-та, а цялата организация мина и замина на президентско равни6те – 60 000 4овека заеха местата си, влизаха и излизаха от стадиона за броени минути, бъпреки 4е по трибуните се продава6е твърд алкохол и познаите кои се направи на маимуна от 6тастие.

Тони Георгиев (Водещ на “Кофеин» на радио FM+)

Това пътешествие беше невероятно и няма да го забравя…незабравимо според мене..С Полина, мисля имахме едно много красиво и пълно с емоции пътешествие.

Алек Алексиев

студент в САЩ

Моята сбъдната мечта

Всеки човек има мечти. Аз също. Някои по- големи, други не толкова. Имах обаче една детска мечта, която често ме спохождаше през годините и колкото повече мислех за нея, тя все повече се отдалечаваше. Сафари в Кения беше голямата ми мечта. Тя нямаше да бъде единствената, която не съм осъществила, но тайничко се надявах щастието един ден да ме споходи и това да се случи.

В един прекрасен съботен следобед, почивайки си на фотьойла в хола, включих телевизора и попаднах на Нова телевизия. Така, както се опитвах да подремна, виждам, че започва някакво предаване, което не съм гледала до сега. Казва се ”Без багаж”. Какво ли може да значи това? Разсъних се и го изгледах. Много ми хареса. И така няколко поредни съботи аз си гледам предаването. Върви там някакъв номер за SMS, но аз не му обръщам внимание. И изведнъж се появява нова награда за печелившия от играта – Сафари в Кения. Не може да бъде! Може ли съдбата да бъде предизвикана? Може би някоя друга, но едва ли точно моята. Минаха ми някои мисли в главата, но така и не можах да ги уловя. Една от тях обаче ме глождеше и не ми даваше мира.

Следващата седмица отидох на работа и служебните ангажименти така ме поеха, че не мислех за нищо друго, освен за работа. Във вторник, обаче, който се оказа по-спокоен, си казах, че нищо не пречи да опитам и да пусна един SMS. Как иначе да провокирам съдбата? Споделих с колегите, че ще се обадя на посочения номер, но всички ме погледнаха така учудващо, че в първия момент изпитах колебание. Не се поддадох и пуснах SMS-а. Така, както го пуснах, така и забравих за него. Изминаха няколко седмици и в един от почивните дни около 24 май звънна GSM-а ми. Аз в кухнята си готвя, естествено телевизор не гледам. От Нова телевизия от играта ”Без багаж” ми се обадиха, директно в ефир, че съм една от петимата избрани, от които на 01.06.2007 г. ще бъде изтеглен един, който ще бъде водещ на пътешествие на Сафари в Кения. Как ли не пък точно аз? Помислих си, че съдбата започва да ми прави номера. Дойде щастливото първо число. Сигурно има някакво знамение, аз съм родена също на първа дата. Толкова силно се вълнувах, че бях толкова близо да осъществя мечтата си, че така и не разбрах, че изтеглиха мен. Не можех да повярвам, че това ми се случва. След дванадесет дни аз щях да бъда в Кения, при дивите животни и племената и всичко това, за което бях чела и мечтала, ще бъде реалност.

Дойде и дългоочаквания ден. Колеги, приятели и роднини ме изпратиха на Летище София. Заформихме страхотен екип и отлетяхме за Лондон. Трите часа полет в разговори минаха бързо. След кратък престой на летище Хийтроу се прехвърлихме на самолета за Найроби. Дълъг нощен полет – около девет часа. Чудесно време за размисли, страхове от неизвестността, и за сън, естествено. Събудихме се в Найроби. Проблеми с багажа и здравето нямахме. Групата беше в добро разположение на духа. Всичко вървеше по програма. На летището в Найроби бяхме посрещнати от представители на най-голямата местна туристическа агенция. Подариха ни по една много красива шапка специално за сафари. Натоварихме се в един голям джип и отидохме в техния офис, където ни поканиха да се подкрепим и освежим от дългото пътуване. Наш гид и шофьор беше местен мъж на име Джоел, член на племето ”Кокую”. Той беше много начетен, информиран и интелигентен човек. Нямаше въпрос, на който да няма отговор и правеше всичко възможно да се чувстваме добре.

След кратка почивка потеглихме към резервата Самбуро, който е на 350 км от Найроби. След голямо задръстване успяхме някак да се измъкнем от града и от асфалта, който беше целият на дупки. Свърши и асфалта и тръгнахме по почти черен път. Пътувахме дълго и към средата на пътя спряхме да обядваме в едно крайпътно заведение. Пълно беше с рибарници, откъдето ловяха прясна риба и сервираха на гостите на заведението. Продължихме по същия път и пак пътувахме дълго, докато не видяхме една табелка – 22 км до Самбуро. Отдъхнахме си – целта вече беше близо. Беше вече здрач, но успяхме да видим много слонове, зебри и малки маймуни. Уморени физически от продължителния лош път, спряхме пред една бариера. И лошото беше дотук. Влязохме в една лоджия, където щяхме да пренощуваме две вечери. Лоджии се наричат малките оазиси в саваната, плувнали в зеленина и разкош. Домакините ни посрещнаха с поставени на поднос мокри, ароматизирани хавлиени кърпи за освежаване на ръцете, а ние действително имахме нужда от това, и по една чаша натурален сок за добре дошли в лоджията. Изключително внимателни и любезни, впрочем, както и навсякъде, където трябваше да нощуваме. Видяхме два крокодила в близката река. Хранеха ги като домашни животни и не бяха опасни. Изтощени от умора и емоции, легнахме да спим. На другия ден тръгнахме рано сутринта, за да можем да видим повече животни, защото като стане много топло, те се крият на сянка. По програма трябваше да посетим три лоджии. Всички те се намираха на различни места в саваната и много далече една от друга. Пътя беше ужасен. Движихме се бавно, защото от многото дупки джипа друсаше страшно. Към обяд посетихме племето Самбуро. Невероятни хора. Посрещнаха ни много добре. Изнесоха ни цяла програма от песни, танци и специални умения на мъжете от племето. Бяха много интересно облечени в разноцветни парчета плат, увити около телата им. Целите бяха накичени с гердани от цветни маниста, по ушите, шията, краката и ръцете. Бяха много интересни. Жените изработват тези накити и ги продават на чужденците. Сбогувахме се с тях като приятели. Продължихме пътуването си, като междувременно посетихме още три лоджии. Върнахме се в нашата Самбуро лодж. Вечерята беше нещо като изпращане. Макар и за кратко време се сприятелихме с хората и изглежда ни харесаха много и никак не им се искаше да си тръгнем. Бяха направили специално за нас торта със свещички и с ритуален танц ни я поднесоха. Беше много мило.

На сутринта потеглихме рано по безкрайните пътища на саваната. Пътувахме дълго и уморително. Междувременно не пропускахме да заснемем всички интересни животни, които срещахме по пътя. Имаше страшно много и красиви животни. Най–голям интерес за туристите представляват ”Голямата петорка” животни – слон, лъв, бивол, хипопотам и носорог. Но на не по–малък интерес се радваха и зебрите, жирафите, маймуните, ”големите котки” – гепард и леопард. Птичият свят наброява повече от 450 вида птици: щрауси, лешояди, орли, марабу, кенийска яребица. Ловът на всички тези диви животни и птици е абсолютно забранен. Пътувайки, минахме и през Екватора, където се организира демонстрация за туристите. Снимахме се всички и получихме сертификат за това, че сме преминали през Екватора, на името на предаването ”Без багаж”. Продължихме по пътя си в изучаване на нови и интересни неща в тази непозната и загадъчна страна. А, уверявам Ви, има много и интересни неща, които си заслужава да се видят.

Стигнахме езерото Накуро. Хиляди птици фламинго. Невероятна розова феерия. Прекрасни и елегантни животни. Успяхме да се приближим до тях, за да ги заснемем по-отблизо. След езерото посетихме плантации за кафе и чай. Лично собственика на плантацията ни посрещна. Посетихме хасиендата му, която беше в колониален стил, насред невероятна зеленина, обзаведена и подредена с много вкус и лукс. След краткия прием, вече порядъчно закъснели се отправихме за поредната лоджия, където щяхме да пренощуваме. Пристигнахме късно вечерта. Имаше изненада. Концерт от местни изпълнители на песни и ритуални танци. Беше страхотно. А лоджията – каква красота, лукс, много басейни и пълен разкош. Всичко беше окъпано в зеленина. Вечеряхме и легнахме да спим, уморени от път и многото впечатления.

На другата сутрин потеглихме за езерото Наяваши. Возихме се на лодка, видяхме много хипопотами, пеликани и много други редки птици. Разказаха ни, че на брега на езерото е сниман филма ”Отвъд Африка” с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Доставените специално за снимките животни и днес продължават да обитават същите места. Прекрасно беше. След кратка почивка се отправихме на дълго пътуване към резервата Масай Мара, основан през 1948 г. Отстои на около 270 км от столицата на Кения – Найроби и е разположен в областта Масай Мара в югозападната част на Кения, до границата с Танзания. На езика на масаите ”мара” означава ”петнист”. Заедно с резервата Серенгети в Танзания, обхващат обширна територия естествена среда за дивите животни на Африка, по-малка част от която принадлежат на Масай Мара. Той, заедно със Серенгети и Нгоро-нгоро са вероятно най-известните и най-популярни резервати не само в Африка, но и в целия свят. Повърхността му представлява савана и ниски заоблени хълмове. През него минават 2 по-големи реки – Мара и Талек, чиито брегове са заети най-често от акациеви гори. Имахме малко приключение. Развали ни се джипа. Добри хора ни помогнаха да го оправим и късно вечерта пристигнахме в резервата и в лоджията. Както и при предишните посрещания и тук беше страхотно. Може би тук е мястото да разкажа за храната. Тя е на блок-маса и има всичко, за каквото се сети човек и то по много. Различаваше се само вкусово, ориза, картофите и другите зеленчуци бяха приготвени в комбинация с подправки, необичайни за нашия вкус – солен ориз с канела, например. Иначе всичко беше приготвено вкусно. Рано сутринта имахме по програма пътешествие с балон. Много интересно ще бъде да се видят животните от високо. Понеже в балона имаше място само за един човек, един от операторите се качи, за да заснеме материала. Какво е видял, ще видим във филма. След приключението с балона посетихме една местна селска църква. В нея нямаше икони, олтар и друга църковна утвар. Хората пееха и се молеха под звуците на черна музика, която озвучаваше със високоговорители всичко наоколо. Молеха се за по-добър живот и здраве. Помолихме се и ние с тях и плакахме заедно. Беше много тъжно. Продължихме да пътуваме. Пътя започна да става от лош по-лош. Ужасно, но няма как. Пристигаме в една лоджия, където се стига само със самолет. Ние пристигнахме с джипа. Лоджията беше много красива, кацнала на брега на река Мара. Много екзотични дървета, басейни и пак разкош. Хората ни очакваха, разведоха ни из района на лоджията, показаха ни всички забележителности и ни поканиха на обяд. Масата беше подредена на огромна тераса над реката. Беше много вълнуващо и красиво. След като напуснахме лоджията, тръгнахме към селището на масаите. Масаи е африканско полуномадско племе, обитаващо основно територията на Кения и Танзания и вероятно е едно от най-известните в Източна Африка. Предполага се, че са се появили  през 16-17 в. в Кения. Те наричат себе си ”маа” и принадлежат към групата на нилотите – едри по конструкция хора от долината на река Нил. Независимо от външната им сдържаност, граничеща с враждебност, за тях е известно повече, отколкото за много други африкански народи. Техният бит и социалното им състояние са все още далече от съвременната действителност, масаите, като прагматичен народ, очевидно осъзнават безсмислието да се противопоставят на все по-проникващата цивилизация и вече допускат в близост до себе си  етнографи, пътешественици, журналисти и туристи. Но като хора, държащи на честта си и подвластни на езическите си вярвания, и до ден днешен, преди да им бъде направена снимка например, задължително трябва да им се иска разрешение. В противен случай реакциите им са непредвидими. Посрещна ни вожда на племето. Пак имаше изпълнения на песни и ритуални танци. Разгледахме всичко с голям интерес, сбогувах ме се и тръгнахме отново. Пътуване, пътуване, пътуване. Безкрайно дълго.

Рано на следващата сутрин потеглихме за Найроби. На влизане в града бяхме на концерт на състави за кенийски песни и типично африкански танци. Обядвахме в ”Karen Blixen coffee garden”. Имението на датската писателка Карен Бликсен, живота на която е послужил за сценарий на филма, който споменах по-горе. Имението е представлявало прекрасна кафеена плантация с много трагични и романтични моменти. Отправихме се към хотел ”Sarova Panafric”. Огромен луксозен хотел в центъра на Найроби. След като се настанихме в хотела, направихме кратка разходка в Найроби. Вечерта бяхме приятно изненадани, че имаме резервирани места за вечеря в ресторант ”Хищниците”. Много голям ресторант с градина и много интересно меню. На жар се печаха шишове с месо от жирафи, щрауси, крокодили и други екзотични животни. Опитахме от всички. Беше много забавно. Преживяхме една страхотна запомняща се вечер. Легнахме си пребити от умора и изпълнени със страхотни впечатления. След закуска напуснахме хотела в Найроби и се отправихме към резервата Амбосели. Много дълго пътувахме, около 260 км, пак по тези ужасни пътища. Обядвахме в ”Амбосели Серена Лодж”. А тази лоджия е още по-красива и екзотична от останалите. Отправихме се към поредното селище на масаите. Бяхме посрещнати от всички много сърдечно. Както и при предишното посещение, масаите ни показаха техните обичаи, ритуали и ни разказаха за живота си. При тях има официално многоженство, но всички са равноправни, не се делят като мюсюлманите на групи по пол. Развод не знаят какво е, практически нямат такова понятие, а всички спорове се решават от старейшините, които всички дълбоко уважават и тачат. Масаите вярват, че са призвани да опазят всичкия рогат добитък на този свят и за тази цел, за да си изхранят животните, изобщо не се свенят да обират реколтата на събратята си земеделци. Най-вече на база това се раждат и враждите им. Основната храна на масаите и до днес е мляко и кръв. Месо не ядат, а го използват само за ритуални цели. От кожите правят дрехи, обувки, постелки. Животинската тор се използва за строителство. А урината – за лечение. Селищата им ”инканги” са като повечето из Африка. Обикновенно 10-20 кръгли колиби, изградени от тънки клонки, измазани с тор. Но за разлика от други места в Африка, тук те са оградени и с ограда. Оградата се оплита от клонки и вейки и то така майсторски, че не може да се промъкне нито човек, нито хищник. Всички тези неща ние видяхме при племето, а голяма част от тях ни ги демонстрираха. Особено жестоко беше пускането на кръв от кравата.

Преди да напуснем Сопа Лодж и да тръгнем за Момбаса, направихме много снимки на връх Килиманджаро, който се виждаше чудесно. Гледката не може да се опише, тя трябва да се види. Предстоеше ни много дълъг път. По време на пътуването ни прекосихме и парка Тсаво. След продължителното пътуване и голямото задръстване поради строителството на пътя, пристигнахме в Момбаса. Това е голям град на брега на Индийския океан. Морската столица на Кения. Разгледахме го само от джипа, разбира се. Пристигнахме в хотел ”Sarova”, където щяхме да нощуваме. Помислих си:”Това е раят на земята”!!! Огромен хотел с много басейни и много зеленина. Специално за нас бе приготвена маса под палмови дървета на открито. Това беше селището на африканските племена. Колиби от кал и слама на различните племена бяха построени като атракция за гостите на хотела. Под звуците на тиха африканска музика, дискретно осветление и страхотна храна, прекарахме една прекрасна вечер. Тя беше в моя чест, поради предстоящето ми заминаване обратно за България. Няма да я забравя никога през живота си. На сутринта направихме пътуване с корабче в Индийския океан. Беше малко страшничко, защото излязоха големи вълни, но навътре океана се успокои и всичко беше супер.

След обяд ме изпратиха на летището от Момбаса, където с вътрешен полет трябваше да се придвижа до Найроби. От там вече беше лесно.

Напускам тази страна, която е един своеобразен калейдоскоп от природни феномени, див живот и прекрасни хора. Завърнах се в България с много приятни емоции и впечатления, от тези материално бедни но богати душевно хора. И с усещането за една сбъдната мечта!!!

I love this game!      Hakuna matata!

До нови срещи и приятелски поздрави от  мен  Емилия Давидова