Архив за категорията 'Без категория'

Един ден на острова на удоволствията Шри Ланка

15.07.2014

Тропическият еликсир за радост през погледа на “Без багаж”

Шри Ланка е всичко, за което душата копнее - чиста природа, добронамерени хора със сърдечни усмивки, вкусна храна и изненади на всяка крачка.

Шри Ланка ни посреща с море от усмивки. Може би това е и основната причина да искаме да се завърнем отново тук, за трети път. Островното тропическо изобилие се просмуква във всичко, до което се докоснем. Шри Ланка е нашият тропически еликсир за радост, цветни мечти, плодови аромати и девствена природа.

Настаняваме се в хотела си “Чаая Вилидж” (“Chaaya Village”) в Хабарана и тръгваме на разузнаване. Най-важното в едно пътуване е да сме любопитни! Колкото повече разпитваме местните, толкова по-богата ще е колекцията ни от впечатления и приключения. Ако разчитаме само на предложеното в брошурите, пътуването ще бъде като ястие без подправки. Затова обичаме да питаме.

Хабарана е селце с множество хотели и стаи за гости, построени с цел да посрещат туристите, отправили се към Културния триъгълник на Шри Ланка, район в централната част на острова, приютил едни от най-великолепните културно-исторически шедьоври.

С гида ни Срилал проверяваме предлагащите се екскурзии. Ще направим план за действие. Отново се изправяме пред трудния момент на избор – за няколкото дни тук ще можем да видим много, но не всичко.

Тръгваме към Златния храм на Дамбула. Първото, което усещаме, е високата влажност на въздуха. Средната годишна температура е около 27°C , а влажността над 70%, като в мусонния сезон достига почти 90%. Ако се чудите какво означава това, веднага ще споделим – повече изпотяване, но пък прекрасна кожа. Поемаме повече вода и не изпитваме глад, което автоматически води до свалени килограми!

Шри Ланка е рай за всеки турист. Независимо какъв бюджет ще отделите, винаги ще имате цветовете на тропика, сладостта на плодовете, срещата с ендемични птици, животни и растения. Ще поемате сладостните аромати на кокосово масло, лимонена трева и канела. Шри Ланка има по много за всички!

Според местна легенда, от Цейлон (старото име на Шри Ланка) до Рая са само 40 мили, защото тук ясно може да чуете звука от Райските фонтани.

И наистина, в Шри Ланка имаш чувството, че ти самият принадлежиш на Рая и Раят ти принадлежи!

Шри Ланка е като фантастичен пъзел от планини, джунгли, древни руини и създадени от човека огромни езера, храмове и статуи, така впечатляващи, както малко други по света. Шри Ланка е също високи плодородни хълмове, по които са  плъзнали зелени чаени плантации, а диви слонове пресичат пътя изневиделица. Варани, диви пауни, леопарди, костенурки – всичко това е Шри Ланка. Приключенията тук са неизброими – щури сафарита и гмуркане в дълбините на океана сред стрелкащи се тропичеси риби и красиви корали.

 Сезоните на плодовете са друга причина да посещавате страната и то няколко пъти, по различно време от годината. Ако сега е сезонът на мангото, то през август може да хапвате до насита сочно личи.

Наистина сме улучили сезона на мангото, което прави цената му символично ниска. Ако обичате манго, значи сте попаднали на точното място. Тук е раят на този плод! За 50 цента (75 стотинки) може да се купи цял килограм. Когато обаче сезонът му отмине, цената скача.

 Ананасът расте целогодишно. Този плод е толкова сочен и сладък, че започваш да се питаш дали няма някакви добавки. Понякога обаче реколтата не е много добра и естествено цената скача. Откриваме нов, забавен начин за ядене на ананас – нарязан на парчета и поръсен със сол и чили. Безумно вкусна комбинация!

Задължителната храна за жителите на Шри Ланка е ориз с къри. Без това ястие те не смятат, че са яли изобщо. Хранят се традиционно с ръце, като използват само върховете на трите пръста и палеца. Мият се задължително със сапун преди хранене. Опитваме някак с неохота да се храним с ръце, но така наистина е много вкусно!                  

Невероятното етническо разнообразие в Шри Ланка е родило истински културен калейдоскоп.

74% от населението са синхали, основно будисти, 18% са тамили, предимно индуси.След продължилата цели 30 години ужасяваща гражданска война, от 2009 г. в Шри Ланка цари мир и можете да пътувате съвсем сами, необезпокоявани до всички краища на острова. Пригответе се да срещнете едни от най-сърдечните и слънчеви хора! Усмивките им ще ви даряват с радост и чувството на истински добре дошли гости.

Бързо започваме да учим синхалски: “Да” е “Оу”. “Не” – “Наа”, “Здравей” – “Аюбоан”, “Благодаря” – “Истути”.

Езикът е приятен и звучен. А щом кажете на местните нещо на техния език, буквално се влюбват във вас!

Една от целите на това ни пътуване е да обиколим някои от обектите в Културния триъгълник на Шри Ланка. Това е територия с огромно историческо наследство. В така наречения Културен триъгълник са хилядолетните останки на древните градове Анурадхапура, известната със скалните стенописи крепост “Сигурия” (смятана за едно от чудесата не само в Шри Ланка, но и в света), пещерите на скалните храмове на Дамбула, древната столица на Полонарува и великолепните храмове и дворци на царския град Канди.

Древните чудеса на Културния триъгълник във вътрешността на Шри Ланка се намират само на 179 км, или на 4 часа път с кола от западния бряг и международното летище на столицата Коломбо.

Очарователно е това, че тези храмове с двухилядолетна история все още са места за религиозно поклонение, а не само паметници.  

Очаква ни пътуване, което ще ни отведе дълбоко в миналото на древната земя, за да открием свещени пещери, руини на храмове и цели изгубени градове.

 Шосетата са великолепни. Сега всички средства, които в миналото са били използвани за военни нужди от армията, днес се влагат в пътища, реновиране на исторически сгради, изграждане на нови туристически атракциони и реконструкция на културни забележителности. Удивително е наистина да се види колко много са постигнали местните за изминалите три-четири години, след края на 30-годишната война с тамилските тигри.

Внезапни спирачки и пред нас пресича стадо диви слонове. Затаяваме дъх пред величието на тези създания! От гида ни разбираме, че слоновете създават проблеми ежедневно. Нападат фермите, рушат къщите в селата и често хората сами стават жертви на гигантите. Защо е така? Защото местообитанията на слоновете са превърнати в пътища, ниви, ферми. Животните с право търсят своето. Обратно на очакваното, жителите на страната не убиват слоновете, а напротив, грижат се за тях. Голямото ни желание е да минем през някое от сиропиталищата за малки слончета и да поговорим с хората, които се грижат за тях.

Попадаме в центъра “Дилмах Консервейшън”. В момента в това сиропиталище се отглеждат над 50 малчовци. Има бебета на няколкоседмична възраст до 5-годишни палавници. Хубавото тук е, че животните се държат далеч от посетителите, за да не свикват с човешкото присъствие и щом навършат пет години, да могат да се върнат в естествената им среда. 

Другата много важна причина е, че хората могат да им предадат болести, които да бъдат фатални за слончетата. На всеки три часа със специален звуков сигнал извикват малчуганите, които през цялото време тичат спокойно из джунглата наоколо. Няколко гледача са подготвили специалното мляко и започват да хранят слончетата.

Изключително забавно е да наблюдаваш как най-малките не могат да се доредят, защото големите ги бутат, за да изядат и тяхната порция. Но гледачите се намесват и всички си тръгват сити и щастливи до следващото хранене. Всеки платен билет е спонсорство, с което се купува мляко на сирачетата.

Мястото е пълно с посетители, местните водят децата си и ги възпитават в грижа и любов към природата. Всеки може да стане благодетел на центъра и да дарява суми според възможностите си, за да се купува мляко за бебетата – слончета. Списъкът с желаещи от цял свят е голям. Но още по-голямо е количеството адаптирано мляко за храненето на тези много специални бозайници.

В Шри Ланка хората имат желанието да помагат на дивите си съостровитяни. За всеки отделен случай  – било то за слон, леопард или костенурка, те се обаждат на специалните телефони и викат екипите на центрове като този. Ветеринарите реагират на място според ситуацията. Видяхме, че носят пушки. Девствените гори не са място за разходки. Там има други правила и думата имат хищниците и дивите слонове.

Пътят ни продължава през още едно от чудесата на Шри Ланка - Галле.Историческата португалска крепост от началото на 16 век се е запазила до днес.Малките, покрити с каменна настилка улички, са оживени от глъчката на романтични ресторантчета и кафенета. Срещаме местен, който ни разказва за едно фрапиращо събитие от момента на смъртоносното цунами през 2004 г., което е отнесло хиляди жертви от града.

75-годишен старец от Галле е бил отнесен от цунамито и прекарал в океана цели 6 часа, хванат за столче. В един момент старецът видял наблизо да плува дърво и се хванал за него. “Дървото” се оказало крокодил, толкова зашеметен от случилото се, че просто доплувал със стареца на гръб до река, навътре в сушата. Старецът се спасил. Всички говорят, че това е чудо. Преди това човекът страдал от куп болести, но всички изчезнали след случилото се.

 Този ден от нашето пътешествие е “Поядъ”. Означава пълнолуние и е празник за будистите. Морето винаги е бурно на пълнолуние. Не се работи и всички празнуват – ходят в храмовете, принасят своите дарове (цветя), не се сервира алкохол. Заслушваме се в разбиващите се в брега вълни.

Прекрасен, наситен на емоции и впечатления ден! Какво ли ни очаква утре?!

Без багаж! Нямаме търпение да ви разкажем!

Империята на инките или пътуване към себе си – Анна Колева

29.06.2011

Наричам пътуванията си “събиране на парченца от душата ми, пръснати из света”.

Бях на 16 години,когато прочетох “Сто години самота” на Маркес и от този момент насетне душата ми закопня за Латинска Америка.Започнах да прелитам океана, за да се докосна поне за кратко до онзи колорит от селва, палмови долини, пустини реки, океани, острови, древност,съвременност, мъдрост, страсти, хора, шум, тишина, богатство, бедност –  кипежа на живота на контрастния и неподлежащ на описание континент .

Поредното открехване на вратата към това измерение бе в Перу и Боливия. Ще се опитам в няколко щрихи да споделя частица от видяното и интензивността на емоциите. 15 дни препускахме с група приятели из Империята на Слънцето. Време, достатъчно само да изпиташ онзи възторг от първата среща и силното влюбване. Портата на Перу се отвори пред нас в столицата Лима. Тук живее една трета от населението на страната около 9 000 000  души. Създаден през 1535 г от испанския конкистадор Франциско Писаро, мегаполисът предизвиква чувство за принадлежност към няколко епохи с еклектиката от архитектурни стилове –  от испански барок до стъклени небостъргачи. С невероятна наслада, отпивайки коктейл Ромарита на фона на любима песен, поглъщах спиращата дъха гледка на крайбрежието на  Тихия океан. Наблюдавах сърфистите, очакващи вълната, които изглеждаха като накацали птици във водите, взирах се в лицата на хората и още там, сред градската суета, усетих това, което в последствие се потвърди многократно при пътуването ми из страната – абсолютен покой. Разхождахме се по крайбрежния булевард сред красиви паркове. Обикаляхме Парка на любовта, посещаван от влюбени двойки. Наслаждавахме се на малкото плато, от което излитат параглайдери и всеки, който събере смелост да се превърне в птица за час, би могъл да погледне града и океана, носен нежно от вятъра с подкрепата на опитен пилот. Вечерта се вкусихме на изключително фини ястия сред прекрасната атмосфера на един от многото гурме ресторанти, достатъчно близо до океана, за да чуваме мощния му грохот.

Джунглата

Със смесени чувства очакавах срещата с Амазония. Пейзажът, който видях, когато самолетът започна да снижава, бе необхватната  зелена мантия на селвата, прерязвана само от огромната река – никаква следа от цивилизация, пътища или населени места. Започнах разговор с мъжа до мен. Оказа се родом от Икитос, града от който трябваше да започне нашето пътуване към дебрите на джунглата. Очевидно не за първи път чуваше безумния въпрос от непросветен бледолик европеец “А анакондите къде са?” Основната ми мисъл бе, ако е възможно да нямам срещи с този животински вид. Посочи ми с чувство за хумор няколко разширения на реката, каза да избягвам да плувам там и сърдечно ме приветства:“Добре дошла!”. Излетяхме от Лима на 15 градуса по Целзий. След час кацнахме в Икитос на 30 градуса. Преминахме през града с  дървен автобус без прозорци. Градът – шумен, странен, пълен с невероятни постройки и превозни средства. Отбихме се на местния пазар, отрупан с най-различни билки, корени, даровете на джунглата, месо от животинки като морски свинчета и костенурки….Следващите два дни преминаха като сън – достигнахме с лодка до лоджа, достатъчно комфортна за хора, нямащи досег с дивата природа, но и достатъчно натурална, за да усетим как се възвръща онази взаимовръзка с природата, която ни увери, че сме част от един организъм. Следвайки водача с мачете в ръка се влях в корените на едно 300 годишно дърво, сейба, в дънера на което приличах  на нищожно термитче. Провирахме се като красивите пеперуди там сред растителността, която те притиска отвсякъде, разбрахме,че почти всяко растение влиза в употреба на хората – лекува, храни, лепи, багри, дава чиста вода, подслон, избелва зъби и всичко, което е необходимо на амазонските обитатели. Гостувахме на индианското племе ягуа, посетихме местен шаман, който направи пречистващ ритуал за всеки пожелал, ловихме пирани, имахме щастието да видим розови делфини и неописуеми залези над Амазонка. Вечерите в прегръдката на хамаците слушахме омайния хор на джунглата и се разтваряхме все повече в нашите същности. Тръгнах си пречистена, с абсолютната убеденост, че ще се завърна тук отново.

Куско,Мачу Пикчу,Свещената долина

Много преди Инките да построят своята империя, хората от Андите живеели в околностите на Куско и Мачу Пикчу в хармония с природата и земята, от която са дошли. Те вярвали в Създателя Бог Виракоча, носещ напредък и всяко действие в техния живот имало смисъл. Тези благи хора общували с невидими същества чрез ритуали и церемонии, а съществата им помагали, така че да е сигурно, че нуждите им са удовлетворени. Били едно цяло със земята, планините, космоса и всичко, в сферата им на осъзнаване

Легендата разказва за Манко Капак и Мама Окло – Децата на Слънцето и Луната, които се отправили в търсене на земя, на която да основат своята империя. Когато достигнали до планината Гуанакуаре, той забил златния си жезъл в земята, който постепенно потънал в меката и плодородна почва. Това било очакваното от Сина на Слънцето знамение. Така се появил Куско, което на езикът кечуа, означава пъп. Основателите на Империята на Слънцето спечелили местните хора, предавайки им познание от по-напреднала цивилизация. Градът е проектиран и построен във формата на пума, крепостта Саксахуаман представлява главата, назъбените стени – зъбите, градът – тялото, а храмът на Слънцето Кориканча – опашката.Всички следи, оставени от инките, ме доведоха до безмълвно съзерцание и преклонение към познанието, силата и мъдростта им.

Днес Куско, туристическата столица на Перу, е обявен за световно богатство от Юнеско. Блестящи образци от испанската инвазия изобилстват в колониалната архитектура, докато прецизната изработка на древните стени напомня кои са основателите на града. Хората са облечени в цветовете на дъгата, жените носят различни видове шапки, израз на принадлежността им към определени региони. Местните жители разговарят помежду си на кечуа – езика, който са запазили, въпреки липсата на писменост. От този уникален град се отправихме към Свещената Долина и едно от чудесата на света-Мачу Пикчу. Трите часа във влака преминаха почти в медитативно състояние – гледките, които се редуваха – обработените с любов земи, плодородните долини пресичани от реки, скалите, пещерите, високи върхове с глетчъри, отново отпращаха мисълта към космогонията на кечуа. Почитта към Богинята майка се проявява в ежедневни ритуали на хората, отдадени на земеделието. А тя им се отплаща със плодородие. В Перу се отглеждат над 3000 вида картофи, 150 вида царевица, огромно разнообразие от култури с високо съдържание на витамини и протеини, някои от тях слабо известни за света. Пачамама излива рогът на изобилието върху своите деца от джунглата и Андите. Ще спомена 2 древни съоръжения, които изумяват. Морай на пръв поглед прилича на Древногръцки амфитеатър,  но всъщност е земеделската лаборатория на инките. Огромните кръгове представляват различни региони на Перу. Всяка от терасите е на 2 м от следващата и е с различен микроклимат. Там инките са отглеждали над 250 вида зърнени култури и зеленчуци, търсейки най-добрите условия. Солниците Марас са създадени в предколумбийската епоха. От недрата на земята извира вода с 65% съдържание на сол. Това изворче е отведено до над 3000 корита. И до днес в тези мини се извлича сол по древната технология.

Всички тези чудеса имат своята кулминация там горе на 2800 м височина. Колкото разкази да сте чували за Мачу Пикчу, това което трябва да направите, ако се интересувате, е просто да го изживеете лично. Пътят с автобус от малкото селце Агуас Калиентес е доста емоционален – постоянно сме на ръба на пропаст и нямаме идея как биха се разминали 2 превозни средства. Думите са безсилни да опишат възторга и вцепенението, което изпитах когато пред мен се разкри изгубеният град -спираща дъха гледка, която през целия ден се опитвах да поглъщам в съзнанието си от различни гледни точки. Фактите и легендите, разказани от нашия водач, за града се сливат. Наистина е чудо как е построен толкова прецизно, на малка площ и  невероятна височина, обиколен от планини и бездни. Инките впрегнали извор от стръмен склон на север от Мачу Пикчу, построявайки 750м канал, за да отведат водата в града и изградили система от 16 фонтана, чрез които напоявали и отвеждали водата до жилищата си. Ще спомена само за един ритуал, който направихме там, облегнати до стените на древност и вечност, с боси крака, за да сме свързани със Земята и отворени сърца, за да приемем даровете на тази вселена. Взехме в ръка 3 листа от свещеното растение кока, които олицетворяват 3 те стълба във философията на хората от Андите –и те са: Любов,Работа,Мъдрост. И така изказахме нашата благодарност към Богинята Майка, към живота и отправихме нашите намерения да следваме пътя на Светлината.

Беше силно преживяване и когато приключихме, облаците, които се бяха струпали призрачно над града и предвещаваха дъжд, някак изчезнаха и ни позволиха да съзерцаваме почти нереалната гледка до спускането на здрача.

Енергията на групата ни се променяше с всеки изминал час, ние потъвахме в магията на Свещената Долина.Преминахме през много селища с цветни пазари и самобитна атмосфера, прегръщахме онези симпатични  лами, алпаки, викуни, наблюдавахме сръчните ръце на занаятчии и тъкачи. Вечерите на пълнолуние сякаш у нас се вселяваха духове, избухваше чиста радост от съществуванието ни и изживяхме моменти на красива лудост. Направих рафтинг в бурните води на река Урубамба, скочих от 7 метров мост в мътните води, чувствах се като малко дете – без страхове, с поникнали крила и готовност да прегърна света. Последните дни достигнахме до езерото Титикака – още една микровселена. Причудливите лица с детско изражение на местните аймари, странният град Пуно, карнавалът с цветните костюми на всякакви митични образи, гостуване на жителите на тръстиковите острови Урос, закотвени с дървени трупи и свързани помежду си с въжета… Спомените ми са безброй. Плавайки, се разминахме с процесия от тръстикови лодки, пресъздаваща излизането на Манко Капак от езерото в търсене на земя – невероятен късмет, тъй като това се случва веднъж в годината. Беше изключително трудно да се разделя с и красивия остров Такиле. Ако не бяхме преминали границата с  Боливия на другия бряг на езерото, нямаше да зная, че сме в друга държава. Там видяхме Острова на слънцето, родното място на Империята на инките. Видяхме, Копакабана, откъдето идва и името на известния плаж в Рио. То е заради копието, пренесено от малкия град на Чудотворната Черна Дева. Бях в столицата Ла Пас и епичния град Тиуанаку, който се смята за люлката на американската цивилизация.

Как да завърша този забързан разказ? Според статистиките 37% от населението на Перу е бедно, а 13% –  изключително бедно. Дали съществува индекс за богатството на Перу? Богатството от благословена земя, мъдрост, любов и хармония…..Може би обяснението е в думите на Ромуло, нашия водач: „За Кечуа Пачамама, Земята, е Майка. Тя дава храна, от нея идват водата и животът. Нашето минало е от Пачамама, живеем настоящето си върху нея и нашето бъдеще винаги ще зависи от нея. Ако няма Пачамама, няма да има човечество, растения, животни…

Анна Колева

За Унгария разказва Алекс Владев

25.06.2010

ИДИ И ВИЖ … БУДАПЕЩА

Алекс Владев

За първи път чух за Унгария и Будапеща през далчната 1989г.!По това време имаше практика в държавните предприятия да се награждават служители за заслуги!Титлата „Служител на месеца” беше нещо повече от Орден Стара Планина.Така през март същата година майка ми бе отличена като перфектен фармацевт в тогавашното Аптечно Дружество!След аплауси и цветя от Президента,на милата ми майка бяха връчени и билети за автобус с дестинация Будапеща!Две седмици по-късно вкъщи на социалистическата секциика с витрина и чиниики се кипреше и огромна торба със сладкарии,различни от Родопче и Кума Лиса!Първия учебен ден на 1989г.посрещнах с цикламена фанелка(мама винаги искаше да има момиче)с щампа Tom feat.Jerry и funkyдънки made in Hungary!18 години по-късно и аз бях там и аз разглеждах Без Багаж само с колегата Тони,режисьор,оператор и елита на унгарската порно култура!

СЕГА ЗА БУДАПЕЩА:

Ще опитам с много сложни изречения,изобилстващи от епитети!Според местните Маджари в унграската столица живеят около 2 милиона души,които обаче са добре разпределени в градския транспорт и улиците и ти се струва сякаш хората,които се мотаят в Будапеща са не повече от 900 хиляди!Освен с титанични сгради,католически църкви и високи транспортни разходи,Будапеща впечатлява с изключително добре ухаещите си жители,които явно не се къпят само в Неделя!В един от трите динамични и апокалиптични дни,през които бях там имах възможността да се кача в градския транспорт на унгарската столица!В условен рефлекс се е превърнал навика ми да си взимам дълбоко въздух преди да вляза в софийски тролей и да издишам чак като сляза!Същото направих и когато влязох в унгарски прохладен и климатизиран автобус,произведен 2006-та година!Заради многото изпушени цигари предишната вечер,способността ми да задържам въздуха си бе намаляла!Трябваше да вдишам-все пак е важно за организма!За части от секундата преди да поема дъх реших че ще се нагълтам с ароматни изпарения на чесново хлебче,оцет,контейнер и аромат на ефтин парфюм “Бич Може”(бел.авт.-отвратителен парфюм от близкото минало,който старите софийски баби продължават да използват!Не е ясно от къде го намират)Нищо подобно!!!Първата глътка въздух бе някакъв микс от фреон,карамел и жожоба!Похвална е хигиената на унгарските заселници!Само да вмъкна,че в столичния квартал Люлин в Неделя налягането на водата пада,тъй като стотици хиляди псевдостоличани се сещат в един и същи ден и час да влязат в онзи уред за мъчения,наречен БАНЯ!

УНГАРСКИТЕ ЖЕНИ(УНГАРКИТЕ)

Унгарките се характеризират със светла,но не бяла кожа,светли,но не руси коси и дълги,но не много крака!Живи очи,стройни талии и ханшове и доволно умереноконтинентален бюст-такава е унгарската жена!Шанса да видите трътлеста унгарка намалява  с приближаването ви към центъра!Като работещ чиновник в Радио ФМ+,нямаше как да не обърна внимание на женскита гласове в Будапеща!Гласовете Ви чувам владееха по две октави,меки,мелодични,напомнящи на гласа в слушалката на мобилния ви телефон,когато си проверявате сметката!Тази вечер е премиерата на”Да си вземеш жена от Унгария”!

ROLLING STONES- КОНЦЕРТА

Сега малко факти или по-скоро само един-Rolling Stones са основани през 1962г.(примерно)-тогава дядо ми(както става ясно обичм семейството си) е бил абитуриент,а аз и семейството ми сме нямали представа що е то китара и дълга коса!

Сега още факти:На 20-ти юли тази година в Будапеща на SPORT ARENA(стадион,който се е утрепал за концерти)скромен екип от 250 човека в компанията на 70 камиона,построиха нещо  с размерите на НДК,което в последствие се оказа,че е сцената за прощалното турне на групата!По някаква нагласена случйност на 25-ти ред сектор “Е”,6-то място,аз положих тяло и си глътнах езика в продължение на 2 часа!През тези 120 минути стигнах до извода,че Мик Джагър е завършил НСА(спортната академия) дисциплина-бягане с препядствия!Пожелавам на всички,които четат тази представителна извадка на 60 години да могат да тичат с тази скорост,с която Джагър превзе двайсетте подиума на сцената!Добрата новина е,че НЯМА ТАКЪВ КОНЦЕРТ,а лошата-В БЪЛГАРИЯ НИКОГА НЯМА ДА ИМА ТАКЪВ КОНЦЕРТ!Причината-стадионите ни са с размер на пепелниче!Феноменално е да видиш как 60 хил.човечета от цял свят се изнасят от стадиона за има-няма 15 минути!Стадиона разполага с 50 входа и странно защо всичките бяха отворени-за сравнение столичния Локомотив разполага с 1 вход и той никога не работи оптимално!Не се отчайвайте и не забождайте нос в паветата!Изход има!И той се нарича 2-ри терминал на Летище София!От там с любезното съдействие на унгарските авиолинии,с помощта на Без Багаж и 60-70 евро в джоба сте в Будапеща точно за час!Колко дни ще прекарате там зависи само от Вас!Колкото повече-толкова повече……..кеф!

P.S.Забравих да включа в есето две думи за Унгарските мъже:Дребни с дребни възможности и скромен периметър!Мухльовци също не е лоша дума!

За Финландия разказва Георги Кушвалиев

24.06.2010
Признавам, че първоначално предложението да водя приключението на „Без багаж” във Финландия, предизвика така рядката бръчка на размисъл върху все по-високото ми чело. По две причини. Първо, като човек оставящ бавно зад гърба си грохота от кризата на средната възраст, все по трудно преодолявам гравитацията на обичайните си локални удоволствия – дом, жена, работа…(Да бе! И работата ми е удоволствие?!) И второ – дори и най-рутинните пътувания зад граница, да речем до плажовете на Гърция и Турция, неизменно ме зареждат с национален нихилизъм в посока „А бе, българите ли сме най-чудовищните тъпанари на тази планета?”. Везните в полза на пътуването наклони една отлагана от три десетилетия среща с най-добрия ми приятел от ученическите години, който точно от толкова време разнася бас китарата си из Финландия и ме кани да го посетя. Така че оставих настрани умствения багаж, подредих емоционалния и се хвърлих в приключението.
В  раздела „Направи си сам” то започна още на летището в  София, когато едва положил задните си части в самолета на „Луфтханза”, чух по  бордовата уредба два много смешни опита да бъде произнесена фамилията ми на немски и английски. Останалият текст, обаче, категорично ме призоваваше да се явя пред пилотската кабина?! Там две озъбени от учтивост стюардеси ми връчиха… личните документи (в състав: лична карта, шофьорска книжка и журналистическа карта), които бях успял да посея в ръкава от летището до самолета. След такова начало мнозина просто биха слезли, но аз останах и това ме отпрати във вихър от приключения, които без майтап ми взеха каквото е останало от ума! До такава степен, че когато на третия ден продуцентката ме помоли да изброя пред камерата, колко неща са ми се случили тук за първи път – аз изпаднах в мълчалив ступор! За първи път… Сега обаче съм готов да завъртя, макар и не подробно калейдоскопа на спомените: гребах в кану през кристалните води на едно от 188 889-те финландски езера; храних северни елени и се храних с тях в Лапландия; блаженствах в истинска финландска сауна; промивах злато в селище на златотърсачи; надух от парче стопено стъкло прилична ваза в  завода Итала; носих се по бързеи в гумена лодка за рафтинг; практикувах новата финландска мания „нордик уокинг”(нещо като ски бягане само с щеки?); пребих се с тротинетка, макар и с половин век закъснение; порязах си пръста със специално закупен за целта гъбарски нож; видях най-голямото количество и разнообразие от гъби на едно място; возих се в някакви средства за изтръгване на писъци във финландския „Дисниленд”; седях до лявото коляно на Дядо Коледа в двореца му; наслаждавах се на нощния пеизаж на Тампере от височината на въртящ се в стометрова кула ресторант и в заключение ядох за мезе в дома на приятеля ми маринована гъба, която във всички български каталози е сочена за отровен двойник на рижиката! Това в никакъв случай не е всичко, но за повече разчитайте на заснетото от „Без багаж”. Бих могъл, разбира се, да ви зашеметя с километри, географски ширини, градуси температура или часови разлики, но те нямат почти никакво отношение към преживяването. А приключението „Без багаж” е точно това и тъй като човечеството благоразумно още не е изобретило чувствомер, единственото число, което ще спомена е 6 – това бяха шестте най-невероятни дни в живота ми! И познайте, дали искам още?
Прочитам написаното до тук и забелязвам, че в разрез с каноните на пътеписа (от които нямам представа), пак съм омазал нещата, игнорирайки незаслужено страната домакин. Не очаквайте да ви кажа нищо, което можете да си дръпнете сами от информационната канализация, освен това че Финландия е втората в света страна в класацията „Най-добро място за обитаване”. Не знам коя е първата, но отлично знам, както и вие, коя не е… Та Финландия е наистина една…Тук ръката ми, надигната да удари клишето „умопомрачителна”, застина като на джелатина над главата на патриарх Евтимий, от несъответствието между това, което се каня да напиша и това, което в действителност чувствам. Всъщност Финландия е една в много отношения умоизбистрителна страна, например в това, колко е напред във връщането… назад към природата. Доколкото изобщо се е откъсвала от нея, днес това е асолютно незабележимо. Изваждам точно това като акцент, защото ако днешния добър ден на една нация се решава от това колко петрол и газ вади, утрешния ще се определя от чисти води и съхранени гори. Тук последователната и дългосрочна политика на финландското правителството (без нея не може), според мен просто следва изконната  вътрешна потребност на населението да живее в хармония с природата, както е от хилядолетия. Защото тази хармония поражда всички останали и без да си наизустявал Дънов. Искате небивалици в подкрепа? Готово! Дървото във финландския природен парк (а това е огромна част от страната) се ражда, живее, умира, пада и си остава паднало, докато изгние без никой да има право да го пипне. Защо? Защото така е в природата… В същото време всеки може да бере безплатно всичко (гъби, плодове, билки) от всички гори, независимо дали са частни или държавни!? Получих подарък звънлива гривничка за джогинг, предназначена да… предупреждава мечките в гората, че се задават досадници. На път за къщата на приятеля си видях четири ВЕЦ-а на изкуствено построени бентове сред абсолютна равнина! (във Финландия няма планини с изключение на един баир от 1000 метра, на който гордо са боднали седалков лифт) Защо нерентабилни, несъобразени с релефа малки водни централи, вместо един АЕЦ в това изобилие на води? Защото АЕЦ-ът може да даде ток на населението, но може и да остави страната без него…
Стремежът на финландците да живеят в мир с природата, със себе си и околните стига и до перверзното от българска гледна точка харесване на политиците. Харесват президентката си Таря, защото продължава да е една от тях, харесват дори тамошния аналог на Тато – ижепочившия Урхо Кеконен, който е управлявал страната 35 години! И я е осеял освен с конгресни центрове и с хиляди малки дървени къщички, наречени „Колибките на Урхо”. Има ги на всяко удобно за пикник или плаж място – с огнище, посуда и запас дърва за горене, поддържани целогодишно от правителството. В исторически план Финландия помни и почита героите си, които и каквито и да са те. В столицата има забележителен паметник на композитора Ян Сибелиус, не толкова защото всички финландци са почитатели на класческата музика, а защото тематиката на творбите му е с голям принос за консолидирането на нацията. В Рованйеми, родният град на победителите в Конкурса за песен на Евровизия, хеви метъл групата „Лорди” има площад на тяхно име, а в средата му паметник с отпечатъци от дланите им. И не, защото всички финландци са отчаяни фенове на метъла, а пак по горе-посочената причина. В центъра на столицата им точно, както и в нашата има паметник на руския цар Александър Втори, когото ние наричаме „Освободител”, а за тях би трябвало да е поробител, защото по негово време Филандия е била под руско владичество. Но заслугите му към правата и свободите на финландците са му осигурили паметник и той си е непокътнат, както и руската църква, която е недалеч от него…
Единственото място, в което съзнателно поддържаната ми броня не издържа и излязох със сълзи на гняв в очите, беше напълно обикновеното начално училище в Рованйеми. Ще ви спестя сравнението с българските масови училища, още повече можете да видите всичко това, когато се излъчи. Но мисълта колко далеч сме, дори като посока на мислене и че малко или повече сме съучастници в провала на българското бъдеще, беше  наистина трудно поносима…
Малко мрачно стана за финал, но както май вече казах  по-горе – Финландия е умоизбистрителна страна. Ако имате възможност да я видите и почувствате – не я пропускайте.
Георги КУШВАЛИЕВ

За Кипър разказва Силвия Николова

24.06.2010
Кипър – Островът на Афродита
Всичко на слънчевия остров (дъжд вали рядко и само през зимата – ноември и декември) е свързано с древната митология и паметници на културата, които се датират от преди Новата ера. Така че още с пристигането екскурзоводите искат да ви впечатлят с гробницата на царете, замъка на Ричард лъвското сърце, пищния планински манастир Кикос, античния град Курион, разкопките в древното селище Хирокития… Пафос. Всеки чужденец дошъл на острова няма да мине и без да види скалите, където от морската пяна е излязла Афродита, както и баните й, извор, където се е къпала богинята след среща с любимия си Адонис. Има поверие, че ако се изкъпеш там ще придобиеш от красотата й, но след надписа: “Къпането забранено” най-многото, което можеш да направиш е да топнеш ръка или крак. Кипърци имат древна история, която са превърнали в туристическа атракция и в това няма нищо лошо. Но ако сте дошли за седмицата помислете добре, дали да тръгнете по стъпките на историята или да се позабавлявате и помързелувате на чудесните плажове.
А плажовете наистина си заслужават, водите са с изумруден цвят, а на дъното се вижда и най-малкото камъче. Най известен е курортът Агиа Напа, където казват, че през лятото купонът тече 24 часа в денонощието. Хотелите са много, но с огромни градини около тях, а обслужването е на висота. При това почти навсякъде могат да те заговорят на български, тъй като много наши сънародници работят по 8 месеца на годината на острова. Но освен шумните курорти има и по-отдалечени, които са запазили дивата си природа и чар. Такива са самотните пясъчни брегове на залива Лаки в близост до малкото градче Полис. А ако искате да вкусите от истинския Кипър е задължително да се отбиете в някое от селцата в планината Тродос. Каменните улички, отрупаните с цветя и зеленина къщички и старци, които сякаш са застинали във времето, носят неподправено очарование. Между другото в местните кръчмички могат да се видят само мъже, които пия с наслада кафето си, а половинките им седнали до някоя от дървените порти на двора плетат дантели на една кука.
Колкото до самите кипърци в големите градове Никозия, Ларнака и Лимасол можеш да ги видиш само в автомобилите им. Казват, че дори до съседите си ходят с кола. В новите квартали няма магазини и ресторанти, за да не нарушават покоя на живеещите, а пазаруват от големите супермаркети за цяла седмица. Жените работят обикновено до обяд, за да се грижат за децата. Между впрочем в Кипър, за да се омъжи момичето, семейството му трябва да му построи дом, а съпругът е нещо като заврян зет.
Вечерите прекарват обикновено в дома си, с изключение на петък и събота вечер, когато ресторантите и кафенетата в големите градове са пълни. Все още има малки кръчмички, в които се събират местните, за да похапнат и потанцуват на жива музика бузуки. В една автентична таверна групата ни попадна на рожден ден. На масата се бяха събрали около 30 човека – възрастните жени облечени в черно, мъжете с бели ризи. Патриархът на рода, около 65 годишен мъж, с такова удоволствие и достолепност танцува под звуците на бузукито и протяжния глас на певците, че и героят от Зорба гъркът би му завидял. Иначе всички хапват добре, но пият малко, най-вече по някоя чашка ракия, която се казва “дивания”. А известното 100 годишно вино “Командария” (доста сладично за нашите вкусове) се купува повече от туристите, отколкото от местните.
Силвия Николова (журналист във в-к 24 часа)

За Шри Ланка разказва Ваня Шекерова

24.06.2010

Не се обръщай с гръб към Буда!

Шри Ланка няма как да не започне от Индия. Оттук минава пътят – дали със самолет или с кораб, все едно. Тръпката от предстоящо стъпване на най-големия остров в Индийския океан – Цейлон – се появява още във форт Кочин, най-южната точка на щата Керала в Южна Индия. Оттук някак си започва океанът, или по-точно усещането за него. От прословутите Back Waters – гигантските разливи на реките, където по-към сушата се отглежда оризът, а по-към океана се риболовства. Придвижването из тази „земя на ниските хора“ (Керала на езика малалаям, който се говори тук, означаво точно това) става и в днешни дни с плетени канута – кетувалам. А хората не са ниски, но отдалеч изглеждат такива, нагазили до колене в оризищата.

На пристана Алепе се натоварваме на лодка, за да огледаме отблизо най-старите съоръжения за риболов – китайските мрежи, с които местните според нас ловят риба повече заради атракцията, отколкото заради огромната им ефективност. Гигантски серкмета, монтирани на конструкции от бамбук, се потапят в крайбрежните води и отвреме навреме се издърпват – наглед с неистови човешки усилия. На дъното им я се преметнат десетина рибки, я не, а черните гарги, които бдят край тях, винаги успяват да си отмъкнат по някоя.

Тези черни птици са най-многобройни по крайбрежието на Южна Индия. Те и няколко вида бели и сиви чапли съставляват основната част на пернатата фауна. И ядат наистина всичко, каквото им попадне, дори и от кофите за смет, ако въобще ги има.

В лагуната е бъкано с рибарски лодки. И затова е толкова странно, че сред тях и мрежите им се появява гръбната перка на делфин. Но явно риба по тези места вирее, както и кокосови палми – основната индустрия в щата Керала е свързана с кокосовите орехи.

Отплуваме към Шри Ланка от неголямо пристанище – Мормугоа. За да пристанем след малко повече от едно денонощия в Коломбо.

Още от кея виждаме, че сме пристигнали в космополитен град – две кули-близнаци и водна кула с формата на ступа ни взимат очите преди да сме слезли от борда. Дори запердашилият изневиделица тропически дъжд не ни пречи да огледаме Коломбо и да открием белезите на характерните за Азия възход и падение – небостъргачите и бараките – едни до други. Бързаме да се измъкнем от трафика, за да навлезем във вътрешността на страната. Имаме само два дни да задоволим любопитството си какво е островната държава Шри Ланка.

От пръв поглед се вижда, че оправдава името си – в превод от местния език Шри Ланка означава красива страна. Красива, най-вече защото е зелена и относително непокътната от цивилизацията. Поне в тази средна част на острова, където са били древните столици. Пътят е прилично тесен и върви през оризища, редуващи се с буйни гори. Животът кипи покрай него – сякаш няма преход от едно селище към друго. Наредени са колиби, сергии, тук-таме солидни и с много красиви фасади къщи. Гидът ни обяснява, че са на хора, намерили си работа по корабите и напечелили добри пари. Явно от ориз и чай и тук не се забогатява, макар на места от ориза да вадят и по три реколти. Обяснява ни и друго – че провесените на места над пътя гирлянди от бели ленти са знак, че някой е напуснал този свят. И колкото повече такива бели жалейки се развяват, толкова по-знатен е починалият.

Докато пробваме от предлаганите край пътя плодове – тук са неописуемо много и различни бананите, а ананасите са огромни и супер сочни и сладки, пристигаме в Дамбула. За да видим уникално светилище – Скалния храм, един от защитените обекти на ЮНЕСКО. Първо е Буда – огромен и златен, властващ над цялата околност. От него започват стъпала нагоре по скалния хълм. Никой не ни предупреждава, че според обичая към Буда не бива да се застава с гръб. Но и да беше ни казано това, как щяхме да стигнем до храма, ако не загърбвайки неговия покровител?

Уникалното в него е, че е вместен в пет пещери, чиито стени и тавани са изрисувани със сцени от живота на Буда, а край стените им са наредени  негови статуи от дърво или камък, като най-голямата от тях, издялана от самата скала, е висока 14 метра. Тук няма как да застанеш с гръб – отвсякъде те гледа Буда, Буда, Буда, общо в 150 образа. На връщане те изпращат търговците и маймуните, а монасите бързат и не искат да бъдат снимани.

От върха със скалния храм се вижда равнината – като зелено море. И сред него – скала с отсечен връх. Сигирия, където трябва да стигнем и да разгледаме дворците на цар Кашяпа, също част от световното културно наследство. Преди това обаче се изкушаваме да пояздим слонове – покрай пътя има слон-паркинги, където желаещите се товарят по гърбовете на добичетата и кротко потеглят първо редом с колите, а после и по-встрани от цивилизацията.

За всяка допълнителна услуга на водачите им се полага бакшиш – за да те снимат с твоя си фотоапарат, нелепо ухилен върху неудобното седло, за да нахраниш слона с банани… Добре че не са се сетили да искат допълнителни пари в момента, в който хайваните са дълбоко нагазили в застояла вода, а ездачите им туристи размахват крака, за да не ги докопа някоя пиявица.

Леко поели типичната миризма на слон, продължаваме към Сигирия. Лъвската скала се издига на 200 м над нивото на джунглата и е в сърцето на укрепен град, ограден с два дълбоки рова. Тук се е барикадирал незаконен царски син, след като убил родния си баща и прокудил законния наследник на царството. Построил два двореца – летен – в подножието на скалата и зимен на върха й. Обградил се с безброй слуги, които го разнасяли на носилка нагоре-надолу по 2000 стъпала между дворците, а 500 наложници радвали похотливия му поглед. Не му стигали те, а по негова заръка художници изрисували една ниша в скалата с образи на божествени девойки – през 5 в. след Христа по тези места са живеели жестоки реалисти, рисували с естествени багрила портрети на красавици с разголени гърди. Фреската сега е известна като „Божествените девойки“от Сигирия, авторите й са останали анонимни, а за поръчителя й, отцеубиеца Кашяпа, разказват, че се самоубил на 49 години. Съвестта явно не му е простила, докато историята – да.

Предстои ни пътуване до хотела – дори и да не се е стъмнило изведнъж някъде към шест след обяд, какъвто е тук начинът да настъпи нощта, пак сме каталясали от жега и впечатления. Забелязваме, че хотелът ни е супер класен първо по посрещането – боси момчета, препасани с типичните мъжки препаски, наричани тук кури, ни поднасят по едно прохладно плодово питие, докато си получим ключовете от стаите. Heritance Kandalama също като двореца в Сигирия е построен в скала – странно е, че рецепцията е 5 етаж, един от басейните – на седмия. Но истината за цялото му великолепие и прелест ще разберем сутринта, когато пред прозорците ни – какви прозорци, дори и банята е със стъклена стена – се разстила езерото Камалама.

Първото, което прави впечатление при опита да се излезе на разкошната тераса на стаята, е предупреждението да не се оставя отворено, защото влизат маймуни. Вярно, че по откритите хотелски коридори забелязваме всякаква твар – освен насекоми, има и прилепи, и някакви нощни птици, и жаби с всякакви размери и цветове. Вярно, че по тавана лазят гекони. Но чак пък маймуни по стаите… На сутринта става ясно какво е имала предвид управата на хотела – цяло стадо гледа кой как се къпе – дали под душа или използва джакузито. Една палава гадинка донася горнище на бански и се захваща да го развързва. А докато отварям вратата, за да я снимам, цялото семейство нахлува в покоите ми и се озърта какво да открадне. Разминавам се с една ябълка, която самата аз – противно на правилата – съм свила от закуската. По-късно други от компанията разказват как пред очите им един макак грамотно разглобил фотоапарат, явно оставен без надзор.

Другото чудо на древната архитектура тук е дворецът на цар Гал Вихарая във втората столица на Шри Ланка – Полонаруа. Малко е останало от царския разкош, но много – от умението да се ваят скални фигури на животни и Буда, разбира се. Тук са три от най-известните негови статуи в трите основни пози, в които е изобразяван – седнал, прав и полегнал. Чак сега научаваме, че в зависимост от това дали се разминават или са изравнени пръстите на краката на полегналия бог, той или си почива, или медитира, или се готви да мре. От размисъла върху  позите на Буда ни изваждат търговците, за които туристите са плячка не за изпускане. Затрупани сме от предложения за изгодни покупки на сувенири от дърво, най-много от тях – слонове. Изкушението „ебани“ (ebony – абанос, англ.) е много голямо, по тези места растат най-добрите представители на този дървесен вид, едната разновидност на които е с черна дървесина с бледожълти жилки. Тежки са изделията от него, но дори и с опасенията за свръхбагаж, не може да не напазаруваме някоя и друга абаносова статуетка на Буда, на слон, дори на цяло семейство слонове или на рибар на кокили. Красиви са и е съвсем различно да си ги донесъл от толкова далеч, от мястото, където са изработени, отколкото да си ги купил от етно магазин в София. Така няма шанс да застанеш с гръб към Буда – у дома той ще те гледа и ще те подсеща, че има още какво да преживееш в Шри Ланка.

Ваня Шекерова

За Унгария разказва Тони Георгиев

24.06.2010

УНГАРИЯ

Столицата на Унгария е топ-дестинация за поколения българи, а както сами се уверихме тя си остава атрактивна както за пенсионерите и военните от източния блок, така и за младите авантУристи от целия академичен свят. Авантурист идва от Аванта и от Турист и съответно е актуално не само у нас. Все пак винаги има на4ин да ползвате Будапежта като разпределителна спирка на ва6ата първа или поредна еврообиколка. До там се стига за 70 мин. с ли4на карта и  около 800 км в 4ас. О6те във въздуха 6те познаете наи-красивия и аристократи4ен град на стария континент, където практи4ност и артистизъм  се прегръ6тат безсрамно. Трафикът е организиран като за 10–милионен мегаполис въпреки 4е дори в активния делови сезон жителите са не пове4е от 4 милиона, от които 2-а  са приходя6ти. По време на престоя 6те ползваме основно справо4ника с бели страници, просто за6тото между 2-та езика и 2-те краини то4ки на пътуването няма ни6то об6то. Унгарският е невъзможен както за  4етене, така и за приказване и имитиране. В писмен вид мога да го сбъркам с турски. Сега за идеалния център, до където се стига наи-бързо с такси при цена 1 евро на км, т.е. за 19 евро : Ако българите са препикали отдавна 3-те си камъка с второстепенна роля за европеиската история, то в Будапе6та архитектурните паметници на цивилизацията са на всеки ъгъл, като градежите на романтизма, тоталитаризма и модернизма не прили4ат на готови за скок каменни 4удови6та, няма ги дори наежените и озъбени декоративни католи4ески добавки и надстроики. По време на 31-вата обсада на града тои е изравнен със земята,а веднага след 2-рата световна е възстановен до последната тухла. По роднински и сантиментални  при4ини.

Аз нямам идея 6то за строга ма6теха ги е отгледала и възпитала тези унгарци, но те са изклу4ително внимателни,елегантни и скромни – карат коли с поне 10 години по-вехти, но 2 пъти по-без6умни от на6ите, слу6ат ренесансова музика по заведенията ,а в сободното си време метят и поливат. За разлика от София по улиците не мири6е на канализация и комунизъм, а в заведенията има безплатни салфетки, фъстъци и интернет. Вторите ми впе4атления са отново отли4ни – не сре6там нито полуголи у4ени4ки с цигулки, просе6ти по подлезите, нито сергии и контеинери за боклук по тротоарите. Има само стотици пеики и 6атри с безплатна бутилирана и пакетирана в наилон минерална вода, което е удобно, за6тото мое6 да я пусне6 под дрехите си. Минавам покраи не6то като езеро с олимпииски размери и дървени скари, на които ти заминава целия ден в запознанства, стига да иска6. Гледам и за  банки-без форинти в Унгария си като без пари, друго не се признава. И отново за разлика от на6та фиксирана страна, в обменнните биура до министерството на финансите не те мамят право в о4ите. Явно много ги е страх от проверки, въпреки 4е никаде не видяхме представители на реда и така и не разбрахме каква е украсата на полицеиските 6коди. Което ме подсе6та 4е в Балхариа всеки с униформа размахва стоп-палка, а за размазана муха на стъклото отнемат талона и панталона на 6офьора. А в Унгария не се споменават имената на управниците, никъде няма разлепени техни портрети, отново за6тото хората ги презират и санкционират по този на4ин.

В Будапе6та градският транспорт е предпо4итан, пътуването е хипер бързо както в синята, така и в 4ервената зона, трамваите и бусовете са с климатици, а контрола има само в подземната железница – тя оба4е е мръсна като софииската след 2 години или лондонската преди 20. Разписанието е 24/7 на цена 1 евро или 240 форинта. След залез истинска атракция са камионите-пароструики, както и девоиките, които предлагат да ви заведат под рука до наи близките стриптиз-барове,където 6те танцуват за вас без пари докато биете безплатни бири или поръ4вате питиета по 5 евро. На улицата Боро-то е 2 евро,такава е цената и на деноно6тните арабски джируси. Навсякъде подаряват карти на града за да намирате скритите в лабиринти от зеленина дворци и музеи с вързани о4и. От балкона на президентската резиденциа на хълма Буда се гледа наи-добре безкраиността на Пе6та и веднага прави ло6о бизнес-впе4атление отсъствието на строителни кранове. Обиколихме и двата бряга на Дунава без бага6 и с вклиу4ена телевизионна камера но никъде не ни замерваха с камъни – пустите унгарци не бяха разбрали 4е сме от булгарското дискавъри

У Н Г А Р К И Т Е

Те са много на брои и до една са удивително секси, въпреки 4е вси4ки имат забележки. Затлъстяването и изрусяването не са проблем нито на младите, нито на старите. По-скоро има не6то упла6ено и неуверено в поведението им, като със сигурност са готови да поговорят за това с всеки сре6тнат. Унгарките се обли4ат по-евтино,но 5 пъти по-добре от българките, ползват 3 пъти по-малко грим и са по-високи с 5 до 10 сантиметра. Ако у нас през лятото се наблиудава бум на лелки с боту6и, в парковете и моловете на Пе6та има бум на млади моми4ета, които не са с изсулени до коленете дънки, а ползват рокли на голо.

СТОУНС

Които не е ме4тал да види Стоунс на живо може да си ползва привилегиите на културен инвалид или да потъне  вдън земя веднага. Те са наи-великата, наи-скандалната и наи-дълголетна група в историята, което не озна4ава 4е са наи-добрите. За сметка на това Мик Джагър е Светията на Рокендрола, ба6тица и идол на вси4ки времена. Без преувели4ение 6ефа на Стоунс успя да прети4а и изтанцува поне 3-4 км по време на 6оуто на Спорт Арена, където видяхме сцена,осветление и звук,за каквито българските промоутъри въоб6те не предполагат 4е съ6тествуват. Песните до една бяха от преди 84-та, а цялата организация мина и замина на президентско равни6те – 60 000 4овека заеха местата си, влизаха и излизаха от стадиона за броени минути, бъпреки 4е по трибуните се продава6е твърд алкохол и познаите кои се направи на маимуна от 6тастие.

Тони Георгиев (Водещ на “Кофеин» на радио FM+)

За Лещен разказва Алек Алексиев

24.06.2010

Не мога да повярвам, че аз толкова се влюбих в няколко селца не близо до София. Тези три села се казват Лещен, Горно Дряново и известната Ковачевица! По целият път бяхме опиянени от красивата и чиста природа, от невероятните планини и готините хора по пътя. Първата спирка беше в Лещен, в това село има точно 2-ма жители, които ги търсехме доста време, но така и не открихме, нищо че през деня там има доста хора, така че успяхме да си побъбрим доста. С пристигането бяхме много гладни и седнахме в местната кръчма на дворчето с невероятна гледка. Ядохме невероятно вкусни меса, салати и пихме най-вкусният айран на света, от овче мляко…беше истински, както и свинското и зеленчуците,  и десертите от овче мляко с боровинки и палачинки със сладко… и също така е невероятно евтино. Разходихме се из селото, Поли поязди конче теглено от мен, искаше ни се да караме и един трактор, но уличките бяха мноого тесни. Стигнахме до една къща направена изцяло от глина и сламен покрив с прелестна гледка…впечатляващо! А пък после разбрах, че в къщата е мега лукс, с плазма, климатик и пр. Но едно семейство с 2 деца абсолютно може да отиде там. Цената е 120 лева на вечер. Но може да се спи и за 15 лева на вечер стига да искаш. А може и със спален чувал. Разбрахме, че има едно село, в което хората ги било страх да спират, даже плътно затваряли прозорцитем на колите. Е, да, ама ние точно там и спряхме. Селото се казва Горно Дряново! От това село аз лично останах с невероятни впечатления от мястото, от красотата и най-вече от гостоприемните и прекрасни хора!!!!  С влизането атмосферата беше нечовешки приятна. Улиците са пълни с дечица, които щъкат нагоре- надолу. Отидохме да нахраним козичките, но аз бях много развълнуван, защото много ми се искаше да издоя крава…беше си ми мечта, която наистина се сбъдна урааа. Кравите се върнаха от паша към 8 часа и отидохме в една плевня с Полина… и хванах кравата за вимето и … няма никакво мляко, после Бай Мехсан( или нещо подобно) ми показа отново и на 2-я си опит вече се получи много добре, при Полина, като че ли беше по сложно, но пък беше много забавно. И така напълнихме 5-литрова кофа! После пробвахме от млякото, и това отново беше невероятно изживяване..да пиеш топло мляко от току – що издоена крава…има различен вкус. Пък и е много полезно, срещу всякакви болести. След това се разходихме още малко из селото, направихме няколко мохабета..и потеглихме към Ковачевица! Спахме в къщата на Ирина Жерева..невероятна жена, страхотна къща, магическа гледка!!!!  Къщата е на 3 етажа, с хамак на 3-я, което за мене беше ..оо да.. но за жалост нямах много време да се полюлея….Легнахме си уморени от тежкия ден, станахме рано, но свежи и готови за нови преживявания. Със ставането Полина и Ирина Жерева запретнаха ръкави и ни сготвиха великата Ковачевишка зелева баница..това беше нещо толкова вкусно..аз не мислех че ще ми хареса толкова много!!!!!!! И отново с домашно айранче..просто чудно.  Разходихме се чудно из Ковачевица, видяхме дом за кокошки, петли и патици с размери около 20 на 30..доста голям и доста гъзарски, със покрив от камъни…живеят по- добре от нас.. Хубавото на всички тези села е, че са си запазили автентичната архитектура и красота. Продължават да строят  в абсолютно същия стил! На обяд с Полина направихме огън в градината, изпекохме  си сланина с препечен хляб, г-жа Жерева направи нечовешкия домашен боб в гърне и това ни зареди със сила да се върнем към София. По пътя между Ковачевица и Горно Дряново видяхме табелата ВОДОПАД и ….айдеее, към Водопада, не е далече – катери се 10-15 мин. На 300 метра от пътя до един мост. Ние с Полина вече си бяхме заредени с бански..но водата беше много студена, а камъните, върху които падаше водата бяха много хлъзгави и беше рисковано..но си падам малко луд и тръгнах от дясната страна на водопада, но видях че няма да успея, защото е хлъзгаво, а падна ли…. Видях друго място от средата и стигнах до центъра, в който пада водата…виках крещях..кефих се много, беше студено, но вълнуващо. Слизайки от там аз се хлъзнах надолу по гръб, обърнах се в движение няколко пъти и си казах “ е с’а ми се …..” В крайна сметка се спрях с доста зор… Продължихме към Огняново, но след тези невероятни места Огняново ми се струваше градско, просто не беше момент за него, бях на друга, чиста и красива вълна, спомени и впечатления…Но  с Полина си се изкъпахме в един от минералните басейни, и точно щом влязохме започна буря..това не ни попречи и си поплувахме и забавлявахме още….

Това пътешествие беше невероятно и няма да го забравя…незабравимо според мене..С Полина, мисля имахме едно много красиво и пълно с емоции пътешествие.

Алек Алексиев

студент в САЩ

За Кения разказва Емилия Давидова

24.06.2010

Моята сбъдната мечта

Всеки човек има мечти. Аз също. Някои по- големи, други не толкова. Имах обаче една детска мечта, която често ме спохождаше през годините и колкото повече мислех за нея, тя все повече се отдалечаваше. Сафари в Кения беше голямата ми мечта. Тя нямаше да бъде единствената, която не съм осъществила, но тайничко се надявах щастието един ден да ме споходи и това да се случи.

В един прекрасен съботен следобед, почивайки си на фотьойла в хола, включих телевизора и попаднах на Нова телевизия. Така, както се опитвах да подремна, виждам, че започва някакво предаване, което не съм гледала до сега. Казва се ”Без багаж”. Какво ли може да значи това? Разсъних се и го изгледах. Много ми хареса. И така няколко поредни съботи аз си гледам предаването. Върви там някакъв номер за SMS, но аз не му обръщам внимание. И изведнъж се появява нова награда за печелившия от играта – Сафари в Кения. Не може да бъде! Може ли съдбата да бъде предизвикана? Може би някоя друга, но едва ли точно моята. Минаха ми някои мисли в главата, но така и не можах да ги уловя. Една от тях обаче ме глождеше и не ми даваше мира.

Следващата седмица отидох на работа и служебните ангажименти така ме поеха, че не мислех за нищо друго, освен за работа. Във вторник, обаче, който се оказа по-спокоен, си казах, че нищо не пречи да опитам и да пусна един SMS. Как иначе да провокирам съдбата? Споделих с колегите, че ще се обадя на посочения номер, но всички ме погледнаха така учудващо, че в първия момент изпитах колебание. Не се поддадох и пуснах SMS-а. Така, както го пуснах, така и забравих за него. Изминаха няколко седмици и в един от почивните дни около 24 май звънна GSM-а ми. Аз в кухнята си готвя, естествено телевизор не гледам. От Нова телевизия от играта ”Без багаж” ми се обадиха, директно в ефир, че съм една от петимата избрани, от които на 01.06.2007 г. ще бъде изтеглен един, който ще бъде водещ на пътешествие на Сафари в Кения. Как ли не пък точно аз? Помислих си, че съдбата започва да ми прави номера. Дойде щастливото първо число. Сигурно има някакво знамение, аз съм родена също на първа дата. Толкова силно се вълнувах, че бях толкова близо да осъществя мечтата си, че така и не разбрах, че изтеглиха мен. Не можех да повярвам, че това ми се случва. След дванадесет дни аз щях да бъда в Кения, при дивите животни и племената и всичко това, за което бях чела и мечтала, ще бъде реалност.

Дойде и дългоочаквания ден. Колеги, приятели и роднини ме изпратиха на Летище София. Заформихме страхотен екип и отлетяхме за Лондон. Трите часа полет в разговори минаха бързо. След кратък престой на летище Хийтроу се прехвърлихме на самолета за Найроби. Дълъг нощен полет – около девет часа. Чудесно време за размисли, страхове от неизвестността, и за сън, естествено. Събудихме се в Найроби. Проблеми с багажа и здравето нямахме. Групата беше в добро разположение на духа. Всичко вървеше по програма. На летището в Найроби бяхме посрещнати от представители на най-голямата местна туристическа агенция. Подариха ни по една много красива шапка специално за сафари. Натоварихме се в един голям джип и отидохме в техния офис, където ни поканиха да се подкрепим и освежим от дългото пътуване. Наш гид и шофьор беше местен мъж на име Джоел, член на племето ”Кокую”. Той беше много начетен, информиран и интелигентен човек. Нямаше въпрос, на който да няма отговор и правеше всичко възможно да се чувстваме добре.

След кратка почивка потеглихме към резервата Самбуро, който е на 350 км от Найроби. След голямо задръстване успяхме някак да се измъкнем от града и от асфалта, който беше целият на дупки. Свърши и асфалта и тръгнахме по почти черен път. Пътувахме дълго и към средата на пътя спряхме да обядваме в едно крайпътно заведение. Пълно беше с рибарници, откъдето ловяха прясна риба и сервираха на гостите на заведението. Продължихме по същия път и пак пътувахме дълго, докато не видяхме една табелка – 22 км до Самбуро. Отдъхнахме си – целта вече беше близо. Беше вече здрач, но успяхме да видим много слонове, зебри и малки маймуни. Уморени физически от продължителния лош път, спряхме пред една бариера. И лошото беше дотук. Влязохме в една лоджия, където щяхме да пренощуваме две вечери. Лоджии се наричат малките оазиси в саваната, плувнали в зеленина и разкош. Домакините ни посрещнаха с поставени на поднос мокри, ароматизирани хавлиени кърпи за освежаване на ръцете, а ние действително имахме нужда от това, и по една чаша натурален сок за добре дошли в лоджията. Изключително внимателни и любезни, впрочем, както и навсякъде, където трябваше да нощуваме. Видяхме два крокодила в близката река. Хранеха ги като домашни животни и не бяха опасни. Изтощени от умора и емоции, легнахме да спим. На другия ден тръгнахме рано сутринта, за да можем да видим повече животни, защото като стане много топло, те се крият на сянка. По програма трябваше да посетим три лоджии. Всички те се намираха на различни места в саваната и много далече една от друга. Пътя беше ужасен. Движихме се бавно, защото от многото дупки джипа друсаше страшно. Към обяд посетихме племето Самбуро. Невероятни хора. Посрещнаха ни много добре. Изнесоха ни цяла програма от песни, танци и специални умения на мъжете от племето. Бяха много интересно облечени в разноцветни парчета плат, увити около телата им. Целите бяха накичени с гердани от цветни маниста, по ушите, шията, краката и ръцете. Бяха много интересни. Жените изработват тези накити и ги продават на чужденците. Сбогувахме се с тях като приятели. Продължихме пътуването си, като междувременно посетихме още три лоджии. Върнахме се в нашата Самбуро лодж. Вечерята беше нещо като изпращане. Макар и за кратко време се сприятелихме с хората и изглежда ни харесаха много и никак не им се искаше да си тръгнем. Бяха направили специално за нас торта със свещички и с ритуален танц ни я поднесоха. Беше много мило.

На сутринта потеглихме рано по безкрайните пътища на саваната. Пътувахме дълго и уморително. Междувременно не пропускахме да заснемем всички интересни животни, които срещахме по пътя. Имаше страшно много и красиви животни. Най–голям интерес за туристите представляват ”Голямата петорка” животни – слон, лъв, бивол, хипопотам и носорог. Но на не по–малък интерес се радваха и зебрите, жирафите, маймуните, ”големите котки” – гепард и леопард. Птичият свят наброява повече от 450 вида птици: щрауси, лешояди, орли, марабу, кенийска яребица. Ловът на всички тези диви животни и птици е абсолютно забранен. Пътувайки, минахме и през Екватора, където се организира демонстрация за туристите. Снимахме се всички и получихме сертификат за това, че сме преминали през Екватора, на името на предаването ”Без багаж”. Продължихме по пътя си в изучаване на нови и интересни неща в тази непозната и загадъчна страна. А, уверявам Ви, има много и интересни неща, които си заслужава да се видят.

Стигнахме езерото Накуро. Хиляди птици фламинго. Невероятна розова феерия. Прекрасни и елегантни животни. Успяхме да се приближим до тях, за да ги заснемем по-отблизо. След езерото посетихме плантации за кафе и чай. Лично собственика на плантацията ни посрещна. Посетихме хасиендата му, която беше в колониален стил, насред невероятна зеленина, обзаведена и подредена с много вкус и лукс. След краткия прием, вече порядъчно закъснели се отправихме за поредната лоджия, където щяхме да пренощуваме. Пристигнахме късно вечерта. Имаше изненада. Концерт от местни изпълнители на песни и ритуални танци. Беше страхотно. А лоджията – каква красота, лукс, много басейни и пълен разкош. Всичко беше окъпано в зеленина. Вечеряхме и легнахме да спим, уморени от път и многото впечатления.

На другата сутрин потеглихме за езерото Наяваши. Возихме се на лодка, видяхме много хипопотами, пеликани и много други редки птици. Разказаха ни, че на брега на езерото е сниман филма ”Отвъд Африка” с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Доставените специално за снимките животни и днес продължават да обитават същите места. Прекрасно беше. След кратка почивка се отправихме на дълго пътуване към резервата Масай Мара, основан през 1948 г. Отстои на около 270 км от столицата на Кения – Найроби и е разположен в областта Масай Мара в югозападната част на Кения, до границата с Танзания. На езика на масаите ”мара” означава ”петнист”. Заедно с резервата Серенгети в Танзания, обхващат обширна територия естествена среда за дивите животни на Африка, по-малка част от която принадлежат на Масай Мара. Той, заедно със Серенгети и Нгоро-нгоро са вероятно най-известните и най-популярни резервати не само в Африка, но и в целия свят. Повърхността му представлява савана и ниски заоблени хълмове. През него минават 2 по-големи реки – Мара и Талек, чиито брегове са заети най-често от акациеви гори. Имахме малко приключение. Развали ни се джипа. Добри хора ни помогнаха да го оправим и късно вечерта пристигнахме в резервата и в лоджията. Както и при предишните посрещания и тук беше страхотно. Може би тук е мястото да разкажа за храната. Тя е на блок-маса и има всичко, за каквото се сети човек и то по много. Различаваше се само вкусово, ориза, картофите и другите зеленчуци бяха приготвени в комбинация с подправки, необичайни за нашия вкус – солен ориз с канела, например. Иначе всичко беше приготвено вкусно. Рано сутринта имахме по програма пътешествие с балон. Много интересно ще бъде да се видят животните от високо. Понеже в балона имаше място само за един човек, един от операторите се качи, за да заснеме материала. Какво е видял, ще видим във филма. След приключението с балона посетихме една местна селска църква. В нея нямаше икони, олтар и друга църковна утвар. Хората пееха и се молеха под звуците на черна музика, която озвучаваше със високоговорители всичко наоколо. Молеха се за по-добър живот и здраве. Помолихме се и ние с тях и плакахме заедно. Беше много тъжно. Продължихме да пътуваме. Пътя започна да става от лош по-лош. Ужасно, но няма как. Пристигаме в една лоджия, където се стига само със самолет. Ние пристигнахме с джипа. Лоджията беше много красива, кацнала на брега на река Мара. Много екзотични дървета, басейни и пак разкош. Хората ни очакваха, разведоха ни из района на лоджията, показаха ни всички забележителности и ни поканиха на обяд. Масата беше подредена на огромна тераса над реката. Беше много вълнуващо и красиво. След като напуснахме лоджията, тръгнахме към селището на масаите. Масаи е африканско полуномадско племе, обитаващо основно територията на Кения и Танзания и вероятно е едно от най-известните в Източна Африка. Предполага се, че са се появили  през 16-17 в. в Кения. Те наричат себе си ”маа” и принадлежат към групата на нилотите – едри по конструкция хора от долината на река Нил. Независимо от външната им сдържаност, граничеща с враждебност, за тях е известно повече, отколкото за много други африкански народи. Техният бит и социалното им състояние са все още далече от съвременната действителност, масаите, като прагматичен народ, очевидно осъзнават безсмислието да се противопоставят на все по-проникващата цивилизация и вече допускат в близост до себе си  етнографи, пътешественици, журналисти и туристи. Но като хора, държащи на честта си и подвластни на езическите си вярвания, и до ден днешен, преди да им бъде направена снимка например, задължително трябва да им се иска разрешение. В противен случай реакциите им са непредвидими. Посрещна ни вожда на племето. Пак имаше изпълнения на песни и ритуални танци. Разгледахме всичко с голям интерес, сбогувах ме се и тръгнахме отново. Пътуване, пътуване, пътуване. Безкрайно дълго.

Рано на следващата сутрин потеглихме за Найроби. На влизане в града бяхме на концерт на състави за кенийски песни и типично африкански танци. Обядвахме в ”Karen Blixen coffee garden”. Имението на датската писателка Карен Бликсен, живота на която е послужил за сценарий на филма, който споменах по-горе. Имението е представлявало прекрасна кафеена плантация с много трагични и романтични моменти. Отправихме се към хотел ”Sarova Panafric”. Огромен луксозен хотел в центъра на Найроби. След като се настанихме в хотела, направихме кратка разходка в Найроби. Вечерта бяхме приятно изненадани, че имаме резервирани места за вечеря в ресторант ”Хищниците”. Много голям ресторант с градина и много интересно меню. На жар се печаха шишове с месо от жирафи, щрауси, крокодили и други екзотични животни. Опитахме от всички. Беше много забавно. Преживяхме една страхотна запомняща се вечер. Легнахме си пребити от умора и изпълнени със страхотни впечатления. След закуска напуснахме хотела в Найроби и се отправихме към резервата Амбосели. Много дълго пътувахме, около 260 км, пак по тези ужасни пътища. Обядвахме в ”Амбосели Серена Лодж”. А тази лоджия е още по-красива и екзотична от останалите. Отправихме се към поредното селище на масаите. Бяхме посрещнати от всички много сърдечно. Както и при предишното посещение, масаите ни показаха техните обичаи, ритуали и ни разказаха за живота си. При тях има официално многоженство, но всички са равноправни, не се делят като мюсюлманите на групи по пол. Развод не знаят какво е, практически нямат такова понятие, а всички спорове се решават от старейшините, които всички дълбоко уважават и тачат. Масаите вярват, че са призвани да опазят всичкия рогат добитък на този свят и за тази цел, за да си изхранят животните, изобщо не се свенят да обират реколтата на събратята си земеделци. Най-вече на база това се раждат и враждите им. Основната храна на масаите и до днес е мляко и кръв. Месо не ядат, а го използват само за ритуални цели. От кожите правят дрехи, обувки, постелки. Животинската тор се използва за строителство. А урината – за лечение. Селищата им ”инканги” са като повечето из Африка. Обикновенно 10-20 кръгли колиби, изградени от тънки клонки, измазани с тор. Но за разлика от други места в Африка, тук те са оградени и с ограда. Оградата се оплита от клонки и вейки и то така майсторски, че не може да се промъкне нито човек, нито хищник. Всички тези неща ние видяхме при племето, а голяма част от тях ни ги демонстрираха. Особено жестоко беше пускането на кръв от кравата.

Преди да напуснем Сопа Лодж и да тръгнем за Момбаса, направихме много снимки на връх Килиманджаро, който се виждаше чудесно. Гледката не може да се опише, тя трябва да се види. Предстоеше ни много дълъг път. По време на пътуването ни прекосихме и парка Тсаво. След продължителното пътуване и голямото задръстване поради строителството на пътя, пристигнахме в Момбаса. Това е голям град на брега на Индийския океан. Морската столица на Кения. Разгледахме го само от джипа, разбира се. Пристигнахме в хотел ”Sarova”, където щяхме да нощуваме. Помислих си:”Това е раят на земята”!!! Огромен хотел с много басейни и много зеленина. Специално за нас бе приготвена маса под палмови дървета на открито. Това беше селището на африканските племена. Колиби от кал и слама на различните племена бяха построени като атракция за гостите на хотела. Под звуците на тиха африканска музика, дискретно осветление и страхотна храна, прекарахме една прекрасна вечер. Тя беше в моя чест, поради предстоящето ми заминаване обратно за България. Няма да я забравя никога през живота си. На сутринта направихме пътуване с корабче в Индийския океан. Беше малко страшничко, защото излязоха големи вълни, но навътре океана се успокои и всичко беше супер.

След обяд ме изпратиха на летището от Момбаса, където с вътрешен полет трябваше да се придвижа до Найроби. От там вече беше лесно.

Напускам тази страна, която е един своеобразен калейдоскоп от природни феномени, див живот и прекрасни хора. Завърнах се в България с много приятни емоции и впечатления, от тези материално бедни но богати душевно хора. И с усещането за една сбъдната мечта!!!

I love this game!      Hakuna matata!

До нови срещи и приятелски поздрави от  мен  Емилия Давидова :)

За Бали разказва Евелина Павлова

24.06.2010

Има ли нещо общо между Нашия свят и островите на Индонезия?

Да – бялата непрекъсната линия, която разрешава изпреварването. Всичко друго е различно до степен на противоположно!

Ние се женим в бяло – те в най – златно-червените дрехи, които съм виждала.

Принасят дарове на демоните си – ние гоним зли духове.

Ние се страхуваме от смъртта – те вярват в прераждането.

Към първата каста принадлежат духовните водачи.

В България  всички мечтаят за семеен хотел. Остров Бали, с плажна ивица по-голяма от територията на страната ни е известен със занаятчийте си.

За да стигнем до там преживяхме 30 часа в самолета и надживяхме страха от летене.

София – Атина – Доха – Куала Лумпур – Денпасар (Бали)

Местните вярват, че ако разделим всеки косъм от косата си на 1000 равни части и след това направим въже, по което да вървим – то ще ни отведе в Рая.

Това е пътят, който извървяхме и той не се измерва в километри и часове.

Пърото чувство, което те настига  е желанието да свалиш  слънчевите очила, защото цветовете зслужават 100 % достоверност. След това искаш  да свалиш сандалите, защото тревата заслужава доверие!.

Изпивам кафето на тераста и за първи път виждам кокосови орехи на дървото, а не на сергия.

На остров Бали 80 % от населението изповядва Хиндуизъм. Това е очевидно още преди да сте припарили, в който и да е храм. Техните божества са пред всеки дом и на всеки ъгъл. Е, не всички, защото според тяхната религия всичко , което е част от живота им заслужава свой собствен Бог. Когато на шега ги попитах имат ли Бог на моторите, с които се дижат навасякъде, нашият гид Сумади не на шега отговори –

„Да! Разбира се!”

„Разбира се” е опашката на всеки неочакван отговор,  който получаваме.

Календарът им посочва точните дни за посещение при ковача или за засаждане на дърво,… дори за погребение. Това е причината те да живеят с мъртвите понякога повече от седмица. „Разбира се” това не ги плаши, защото  живеят в мир с мисълта  дори за смъртта.  Да опознаеш  бита им  е дори по-интересно от това да видиш храмовете.

Типичната балийска булка готви една и съща храна за всички под покрива на къщата – ориз.  Единствено прасето получава различна храна. Няма го ритуалнито приготвяне на вечеря , сервиране и… Всички около масата!. „Защото храната не е повод да общуват”- казва Сумади  и отново…”Разбира се!” А на  нас ни е трудно да разберем толкова много неща!

Как така не ги е страх от Вулканите, когато те буквално им дишат във врата?

Вулканите на остров Бали са пейзаж, но не и тема за местните.

Видяхме един от действащите вулкани и може би за постигане на максимален ефект Сумади ни напомни, че Този Вулкан изригва циклично на всеки 50 години и от миналата година го чакат. Видяхме следите от лавата по склона. Единственото черно петно на многото направени снимки.  Всичко на острова надскача очкванията и на най-подготвения ”кандидат – турист”.  Гущерите са дълги 4 педи, гръмотевиците падат толкова шумно почти в крака ти,  дъжда предизвиква водопади. И защото сезона беше дъждовен единствения водопад, който видяхме ставаше все по-силен след всяка минута следобеден Балийски дъжд. Всяка крачка в посока Водопада прибавя по един мокър кичур в косата. И не ми се говори пред камерата, защото думите не тежат колкото водата, която гърми зад гърба ми .

Вече знам нещо много важно за водопадите – Те така измиват всяка суета,  че не ти се иска  нищо повече от парео и чехли. А жените знаят че това е чудо!

Нищо от казаното до тук не може да се прочете в брошурите, които си взех за из път, заедно с мокрите антибактериални кърпички.

Продължавм с още срещи от 3, 4 и 5 вид. Бали е мястото, където можеш да се помириш с фобиите си – змии, паяци, прилепи… Това е и мястото, където можеш да се сприятелиш с делфините. Ако има нещо, което би ме върнало тутакси на остров Бали, това е шансът да плуваш  с делфини, да те носят на гърба си, да играят с теб… да ти говорят. След най-кратките 30 мин. преживяни там, наистина  вярваш, че разбираш езика им. Трябва ли да казвам, че страхът е последното чувство, което подхожда на тази история! Ако сте израстнали като мен с прекрасно илюстрираните Индийски приказки, може и да се облечете като балийска булка, което е равно на принцеса. Една червена точка на челото, златна корона на главата и пъстри (в превъзходна степен) дрехи могат да накарат да си спомниш за минал живот или да се размечтеаш за бъдещ… на Бали.

Има хора, които изжвивяват точно такава мечта. Много скандинавци попаднали в топлия капан на климата и културата, решават да заживеят там, да се учат да карат сърф на вълни между 3 и 6 метра и да живеят с топлината на хората и градусите.

В предавнето ще ви запознаем и с машинен инжинер на 30 год, австралиец, решил да пътува цяла година накъдето му видят очите и първата спирка да е Бали. Това е хубавото! И аз искам така – първа спирка, която отваря апетит за  втора и трета, и  …

още много спирки. Липсата  на телефонна и интернет връзка ти дава  шанс за нов живот макар и само за 10 дни. А в този нов живот е по-лесно да се мечтае.

След 5 дни на остров Бали неизбежно ставаш естет. Пеперудите остават в стомаха на англичаните… ние ги предпочитаме  в косите. Родени рано сутринта, още преди да са чули за наличието на пламъка, пеперудите са много доверчиви и се качват право на косата и позират за камерата. В Бали пеперудите са над 200 вида.

До тук,  нито дума за  любимите на Леонадо Ди Каприо плажовете, и не защото ги няма, а защото нищо от това, което видяхме не им отстъпва.

Точно в този филм, по американски, дебело подчертания извод беше, че няма красиви места. Има красиви усещания.

Е, снимките от островите на Индинезия са най-хубавите. И не е задължително да изглеждам добре, когато изглеждам щастлива.