Империята на инките или пътуване към себе си – Анна Колева

Наричам пътуванията си “събиране на парченца от душата ми, пръснати из света”.

Бях на 16 години,когато прочетох “Сто години самота” на Маркес и от този момент насетне душата ми закопня за Латинска Америка.Започнах да прелитам океана, за да се докосна поне за кратко до онзи колорит от селва, палмови долини, пустини реки, океани, острови, древност,съвременност, мъдрост, страсти, хора, шум, тишина, богатство, бедност –  кипежа на живота на контрастния и неподлежащ на описание континент .

Поредното открехване на вратата към това измерение бе в Перу и Боливия. Ще се опитам в няколко щрихи да споделя частица от видяното и интензивността на емоциите. 15 дни препускахме с група приятели из Империята на Слънцето. Време, достатъчно само да изпиташ онзи възторг от първата среща и силното влюбване. Портата на Перу се отвори пред нас в столицата Лима. Тук живее една трета от населението на страната около 9 000 000  души. Създаден през 1535 г от испанския конкистадор Франциско Писаро, мегаполисът предизвиква чувство за принадлежност към няколко епохи с еклектиката от архитектурни стилове –  от испански барок до стъклени небостъргачи. С невероятна наслада, отпивайки коктейл Ромарита на фона на любима песен, поглъщах спиращата дъха гледка на крайбрежието на  Тихия океан. Наблюдавах сърфистите, очакващи вълната, които изглеждаха като накацали птици във водите, взирах се в лицата на хората и още там, сред градската суета, усетих това, което в последствие се потвърди многократно при пътуването ми из страната – абсолютен покой. Разхождахме се по крайбрежния булевард сред красиви паркове. Обикаляхме Парка на любовта, посещаван от влюбени двойки. Наслаждавахме се на малкото плато, от което излитат параглайдери и всеки, който събере смелост да се превърне в птица за час, би могъл да погледне града и океана, носен нежно от вятъра с подкрепата на опитен пилот. Вечерта се вкусихме на изключително фини ястия сред прекрасната атмосфера на един от многото гурме ресторанти, достатъчно близо до океана, за да чуваме мощния му грохот.

Джунглата

Със смесени чувства очакавах срещата с Амазония. Пейзажът, който видях, когато самолетът започна да снижава, бе необхватната  зелена мантия на селвата, прерязвана само от огромната река – никаква следа от цивилизация, пътища или населени места. Започнах разговор с мъжа до мен. Оказа се родом от Икитос, града от който трябваше да започне нашето пътуване към дебрите на джунглата. Очевидно не за първи път чуваше безумния въпрос от непросветен бледолик европеец „А анакондите къде са?“ Основната ми мисъл бе, ако е възможно да нямам срещи с този животински вид. Посочи ми с чувство за хумор няколко разширения на реката, каза да избягвам да плувам там и сърдечно ме приветства:“Добре дошла!”. Излетяхме от Лима на 15 градуса по Целзий. След час кацнахме в Икитос на 30 градуса. Преминахме през града с  дървен автобус без прозорци. Градът – шумен, странен, пълен с невероятни постройки и превозни средства. Отбихме се на местния пазар, отрупан с най-различни билки, корени, даровете на джунглата, месо от животинки като морски свинчета и костенурки….Следващите два дни преминаха като сън – достигнахме с лодка до лоджа, достатъчно комфортна за хора, нямащи досег с дивата природа, но и достатъчно натурална, за да усетим как се възвръща онази взаимовръзка с природата, която ни увери, че сме част от един организъм. Следвайки водача с мачете в ръка се влях в корените на едно 300 годишно дърво, сейба, в дънера на което приличах  на нищожно термитче. Провирахме се като красивите пеперуди там сред растителността, която те притиска отвсякъде, разбрахме,че почти всяко растение влиза в употреба на хората – лекува, храни, лепи, багри, дава чиста вода, подслон, избелва зъби и всичко, което е необходимо на амазонските обитатели. Гостувахме на индианското племе ягуа, посетихме местен шаман, който направи пречистващ ритуал за всеки пожелал, ловихме пирани, имахме щастието да видим розови делфини и неописуеми залези над Амазонка. Вечерите в прегръдката на хамаците слушахме омайния хор на джунглата и се разтваряхме все повече в нашите същности. Тръгнах си пречистена, с абсолютната убеденост, че ще се завърна тук отново.

Куско,Мачу Пикчу,Свещената долина

Много преди Инките да построят своята империя, хората от Андите живеели в околностите на Куско и Мачу Пикчу в хармония с природата и земята, от която са дошли. Те вярвали в Създателя Бог Виракоча, носещ напредък и всяко действие в техния живот имало смисъл. Тези благи хора общували с невидими същества чрез ритуали и церемонии, а съществата им помагали, така че да е сигурно, че нуждите им са удовлетворени. Били едно цяло със земята, планините, космоса и всичко, в сферата им на осъзнаване

Легендата разказва за Манко Капак и Мама Окло – Децата на Слънцето и Луната, които се отправили в търсене на земя, на която да основат своята империя. Когато достигнали до планината Гуанакуаре, той забил златния си жезъл в земята, който постепенно потънал в меката и плодородна почва. Това било очакваното от Сина на Слънцето знамение. Така се появил Куско, което на езикът кечуа, означава пъп. Основателите на Империята на Слънцето спечелили местните хора, предавайки им познание от по-напреднала цивилизация. Градът е проектиран и построен във формата на пума, крепостта Саксахуаман представлява главата, назъбените стени – зъбите, градът – тялото, а храмът на Слънцето Кориканча – опашката.Всички следи, оставени от инките, ме доведоха до безмълвно съзерцание и преклонение към познанието, силата и мъдростта им.

Днес Куско, туристическата столица на Перу, е обявен за световно богатство от Юнеско. Блестящи образци от испанската инвазия изобилстват в колониалната архитектура, докато прецизната изработка на древните стени напомня кои са основателите на града. Хората са облечени в цветовете на дъгата, жените носят различни видове шапки, израз на принадлежността им към определени региони. Местните жители разговарят помежду си на кечуа – езика, който са запазили, въпреки липсата на писменост. От този уникален град се отправихме към Свещената Долина и едно от чудесата на света-Мачу Пикчу. Трите часа във влака преминаха почти в медитативно състояние – гледките, които се редуваха – обработените с любов земи, плодородните долини пресичани от реки, скалите, пещерите, високи върхове с глетчъри, отново отпращаха мисълта към космогонията на кечуа. Почитта към Богинята майка се проявява в ежедневни ритуали на хората, отдадени на земеделието. А тя им се отплаща със плодородие. В Перу се отглеждат над 3000 вида картофи, 150 вида царевица, огромно разнообразие от култури с високо съдържание на витамини и протеини, някои от тях слабо известни за света. Пачамама излива рогът на изобилието върху своите деца от джунглата и Андите. Ще спомена 2 древни съоръжения, които изумяват. Морай на пръв поглед прилича на Древногръцки амфитеатър,  но всъщност е земеделската лаборатория на инките. Огромните кръгове представляват различни региони на Перу. Всяка от терасите е на 2 м от следващата и е с различен микроклимат. Там инките са отглеждали над 250 вида зърнени култури и зеленчуци, търсейки най-добрите условия. Солниците Марас са създадени в предколумбийската епоха. От недрата на земята извира вода с 65% съдържание на сол. Това изворче е отведено до над 3000 корита. И до днес в тези мини се извлича сол по древната технология.

Всички тези чудеса имат своята кулминация там горе на 2800 м височина. Колкото разкази да сте чували за Мачу Пикчу, това което трябва да направите, ако се интересувате, е просто да го изживеете лично. Пътят с автобус от малкото селце Агуас Калиентес е доста емоционален – постоянно сме на ръба на пропаст и нямаме идея как биха се разминали 2 превозни средства. Думите са безсилни да опишат възторга и вцепенението, което изпитах когато пред мен се разкри изгубеният град -спираща дъха гледка, която през целия ден се опитвах да поглъщам в съзнанието си от различни гледни точки. Фактите и легендите, разказани от нашия водач, за града се сливат. Наистина е чудо как е построен толкова прецизно, на малка площ и  невероятна височина, обиколен от планини и бездни. Инките впрегнали извор от стръмен склон на север от Мачу Пикчу, построявайки 750м канал, за да отведат водата в града и изградили система от 16 фонтана, чрез които напоявали и отвеждали водата до жилищата си. Ще спомена само за един ритуал, който направихме там, облегнати до стените на древност и вечност, с боси крака, за да сме свързани със Земята и отворени сърца, за да приемем даровете на тази вселена. Взехме в ръка 3 листа от свещеното растение кока, които олицетворяват 3 те стълба във философията на хората от Андите –и те са: Любов,Работа,Мъдрост. И така изказахме нашата благодарност към Богинята Майка, към живота и отправихме нашите намерения да следваме пътя на Светлината.

Беше силно преживяване и когато приключихме, облаците, които се бяха струпали призрачно над града и предвещаваха дъжд, някак изчезнаха и ни позволиха да съзерцаваме почти нереалната гледка до спускането на здрача.

Енергията на групата ни се променяше с всеки изминал час, ние потъвахме в магията на Свещената Долина.Преминахме през много селища с цветни пазари и самобитна атмосфера, прегръщахме онези симпатични  лами, алпаки, викуни, наблюдавахме сръчните ръце на занаятчии и тъкачи. Вечерите на пълнолуние сякаш у нас се вселяваха духове, избухваше чиста радост от съществуванието ни и изживяхме моменти на красива лудост. Направих рафтинг в бурните води на река Урубамба, скочих от 7 метров мост в мътните води, чувствах се като малко дете – без страхове, с поникнали крила и готовност да прегърна света. Последните дни достигнахме до езерото Титикака – още една микровселена. Причудливите лица с детско изражение на местните аймари, странният град Пуно, карнавалът с цветните костюми на всякакви митични образи, гостуване на жителите на тръстиковите острови Урос, закотвени с дървени трупи и свързани помежду си с въжета… Спомените ми са безброй. Плавайки, се разминахме с процесия от тръстикови лодки, пресъздаваща излизането на Манко Капак от езерото в търсене на земя – невероятен късмет, тъй като това се случва веднъж в годината. Беше изключително трудно да се разделя с и красивия остров Такиле. Ако не бяхме преминали границата с  Боливия на другия бряг на езерото, нямаше да зная, че сме в друга държава. Там видяхме Острова на слънцето, родното място на Империята на инките. Видяхме, Копакабана, откъдето идва и името на известния плаж в Рио. То е заради копието, пренесено от малкия град на Чудотворната Черна Дева. Бях в столицата Ла Пас и епичния град Тиуанаку, който се смята за люлката на американската цивилизация.

Как да завърша този забързан разказ? Според статистиките 37% от населението на Перу е бедно, а 13% –  изключително бедно. Дали съществува индекс за богатството на Перу? Богатството от благословена земя, мъдрост, любов и хармония…..Може би обяснението е в думите на Ромуло, нашия водач: „За Кечуа Пачамама, Земята, е Майка. Тя дава храна, от нея идват водата и животът. Нашето минало е от Пачамама, живеем настоящето си върху нея и нашето бъдеще винаги ще зависи от нея. Ако няма Пачамама, няма да има човечество, растения, животни…

Анна Колева

Вашият коментар