За Шри Ланка разказва Ваня Шекерова

Не се обръщай с гръб към Буда!

Шри Ланка няма как да не започне от Индия. Оттук минава пътят – дали със самолет или с кораб, все едно. Тръпката от предстоящо стъпване на най-големия остров в Индийския океан – Цейлон – се появява още във форт Кочин, най-южната точка на щата Керала в Южна Индия. Оттук някак си започва океанът, или по-точно усещането за него. От прословутите Back Waters – гигантските разливи на реките, където по-към сушата се отглежда оризът, а по-към океана се риболовства. Придвижването из тази „земя на ниските хора“ (Керала на езика малалаям, който се говори тук, означаво точно това) става и в днешни дни с плетени канута – кетувалам. А хората не са ниски, но отдалеч изглеждат такива, нагазили до колене в оризищата.

На пристана Алепе се натоварваме на лодка, за да огледаме отблизо най-старите съоръжения за риболов – китайските мрежи, с които местните според нас ловят риба повече заради атракцията, отколкото заради огромната им ефективност. Гигантски серкмета, монтирани на конструкции от бамбук, се потапят в крайбрежните води и отвреме навреме се издърпват – наглед с неистови човешки усилия. На дъното им я се преметнат десетина рибки, я не, а черните гарги, които бдят край тях, винаги успяват да си отмъкнат по някоя.

Тези черни птици са най-многобройни по крайбрежието на Южна Индия. Те и няколко вида бели и сиви чапли съставляват основната част на пернатата фауна. И ядат наистина всичко, каквото им попадне, дори и от кофите за смет, ако въобще ги има.

В лагуната е бъкано с рибарски лодки. И затова е толкова странно, че сред тях и мрежите им се появява гръбната перка на делфин. Но явно риба по тези места вирее, както и кокосови палми – основната индустрия в щата Керала е свързана с кокосовите орехи.

Отплуваме към Шри Ланка от неголямо пристанище – Мормугоа. За да пристанем след малко повече от едно денонощия в Коломбо.

Още от кея виждаме, че сме пристигнали в космополитен град – две кули-близнаци и водна кула с формата на ступа ни взимат очите преди да сме слезли от борда. Дори запердашилият изневиделица тропически дъжд не ни пречи да огледаме Коломбо и да открием белезите на характерните за Азия възход и падение – небостъргачите и бараките – едни до други. Бързаме да се измъкнем от трафика, за да навлезем във вътрешността на страната. Имаме само два дни да задоволим любопитството си какво е островната държава Шри Ланка.

От пръв поглед се вижда, че оправдава името си – в превод от местния език Шри Ланка означава красива страна. Красива, най-вече защото е зелена и относително непокътната от цивилизацията. Поне в тази средна част на острова, където са били древните столици. Пътят е прилично тесен и върви през оризища, редуващи се с буйни гори. Животът кипи покрай него – сякаш няма преход от едно селище към друго. Наредени са колиби, сергии, тук-таме солидни и с много красиви фасади къщи. Гидът ни обяснява, че са на хора, намерили си работа по корабите и напечелили добри пари. Явно от ориз и чай и тук не се забогатява, макар на места от ориза да вадят и по три реколти. Обяснява ни и друго – че провесените на места над пътя гирлянди от бели ленти са знак, че някой е напуснал този свят. И колкото повече такива бели жалейки се развяват, толкова по-знатен е починалият.

Докато пробваме от предлаганите край пътя плодове – тук са неописуемо много и различни бананите, а ананасите са огромни и супер сочни и сладки, пристигаме в Дамбула. За да видим уникално светилище – Скалния храм, един от защитените обекти на ЮНЕСКО. Първо е Буда – огромен и златен, властващ над цялата околност. От него започват стъпала нагоре по скалния хълм. Никой не ни предупреждава, че според обичая към Буда не бива да се застава с гръб. Но и да беше ни казано това, как щяхме да стигнем до храма, ако не загърбвайки неговия покровител?

Уникалното в него е, че е вместен в пет пещери, чиито стени и тавани са изрисувани със сцени от живота на Буда, а край стените им са наредени  негови статуи от дърво или камък, като най-голямата от тях, издялана от самата скала, е висока 14 метра. Тук няма как да застанеш с гръб – отвсякъде те гледа Буда, Буда, Буда, общо в 150 образа. На връщане те изпращат търговците и маймуните, а монасите бързат и не искат да бъдат снимани.

От върха със скалния храм се вижда равнината – като зелено море. И сред него – скала с отсечен връх. Сигирия, където трябва да стигнем и да разгледаме дворците на цар Кашяпа, също част от световното културно наследство. Преди това обаче се изкушаваме да пояздим слонове – покрай пътя има слон-паркинги, където желаещите се товарят по гърбовете на добичетата и кротко потеглят първо редом с колите, а после и по-встрани от цивилизацията.

За всяка допълнителна услуга на водачите им се полага бакшиш – за да те снимат с твоя си фотоапарат, нелепо ухилен върху неудобното седло, за да нахраниш слона с банани… Добре че не са се сетили да искат допълнителни пари в момента, в който хайваните са дълбоко нагазили в застояла вода, а ездачите им туристи размахват крака, за да не ги докопа някоя пиявица.

Леко поели типичната миризма на слон, продължаваме към Сигирия. Лъвската скала се издига на 200 м над нивото на джунглата и е в сърцето на укрепен град, ограден с два дълбоки рова. Тук се е барикадирал незаконен царски син, след като убил родния си баща и прокудил законния наследник на царството. Построил два двореца – летен – в подножието на скалата и зимен на върха й. Обградил се с безброй слуги, които го разнасяли на носилка нагоре-надолу по 2000 стъпала между дворците, а 500 наложници радвали похотливия му поглед. Не му стигали те, а по негова заръка художници изрисували една ниша в скалата с образи на божествени девойки – през 5 в. след Христа по тези места са живеели жестоки реалисти, рисували с естествени багрила портрети на красавици с разголени гърди. Фреската сега е известна като „Божествените девойки“от Сигирия, авторите й са останали анонимни, а за поръчителя й, отцеубиеца Кашяпа, разказват, че се самоубил на 49 години. Съвестта явно не му е простила, докато историята – да.

Предстои ни пътуване до хотела – дори и да не се е стъмнило изведнъж някъде към шест след обяд, какъвто е тук начинът да настъпи нощта, пак сме каталясали от жега и впечатления. Забелязваме, че хотелът ни е супер класен първо по посрещането – боси момчета, препасани с типичните мъжки препаски, наричани тук кури, ни поднасят по едно прохладно плодово питие, докато си получим ключовете от стаите. Heritance Kandalama също като двореца в Сигирия е построен в скала – странно е, че рецепцията е 5 етаж, един от басейните – на седмия. Но истината за цялото му великолепие и прелест ще разберем сутринта, когато пред прозорците ни – какви прозорци, дори и банята е със стъклена стена – се разстила езерото Камалама.

Първото, което прави впечатление при опита да се излезе на разкошната тераса на стаята, е предупреждението да не се оставя отворено, защото влизат маймуни. Вярно, че по откритите хотелски коридори забелязваме всякаква твар – освен насекоми, има и прилепи, и някакви нощни птици, и жаби с всякакви размери и цветове. Вярно, че по тавана лазят гекони. Но чак пък маймуни по стаите… На сутринта става ясно какво е имала предвид управата на хотела – цяло стадо гледа кой как се къпе – дали под душа или използва джакузито. Една палава гадинка донася горнище на бански и се захваща да го развързва. А докато отварям вратата, за да я снимам, цялото семейство нахлува в покоите ми и се озърта какво да открадне. Разминавам се с една ябълка, която самата аз – противно на правилата – съм свила от закуската. По-късно други от компанията разказват как пред очите им един макак грамотно разглобил фотоапарат, явно оставен без надзор.

Другото чудо на древната архитектура тук е дворецът на цар Гал Вихарая във втората столица на Шри Ланка – Полонаруа. Малко е останало от царския разкош, но много – от умението да се ваят скални фигури на животни и Буда, разбира се. Тук са три от най-известните негови статуи в трите основни пози, в които е изобразяван – седнал, прав и полегнал. Чак сега научаваме, че в зависимост от това дали се разминават или са изравнени пръстите на краката на полегналия бог, той или си почива, или медитира, или се готви да мре. От размисъла върху  позите на Буда ни изваждат търговците, за които туристите са плячка не за изпускане. Затрупани сме от предложения за изгодни покупки на сувенири от дърво, най-много от тях – слонове. Изкушението „ебани“ (ebony – абанос, англ.) е много голямо, по тези места растат най-добрите представители на този дървесен вид, едната разновидност на които е с черна дървесина с бледожълти жилки. Тежки са изделията от него, но дори и с опасенията за свръхбагаж, не може да не напазаруваме някоя и друга абаносова статуетка на Буда, на слон, дори на цяло семейство слонове или на рибар на кокили. Красиви са и е съвсем различно да си ги донесъл от толкова далеч, от мястото, където са изработени, отколкото да си ги купил от етно магазин в София. Така няма шанс да застанеш с гръб към Буда – у дома той ще те гледа и ще те подсеща, че има още какво да преживееш в Шри Ланка.

Ваня Шекерова

Вашият коментар