За Финландия разказва Георги Кушвалиев

Признавам, че първоначално предложението да водя приключението на „Без багаж” във Финландия, предизвика така рядката бръчка на размисъл върху все по-високото ми чело. По две причини. Първо, като човек оставящ бавно зад гърба си грохота от кризата на средната възраст, все по трудно преодолявам гравитацията на обичайните си локални удоволствия – дом, жена, работа…(Да бе! И работата ми е удоволствие?!) И второ – дори и най-рутинните пътувания зад граница, да речем до плажовете на Гърция и Турция, неизменно ме зареждат с национален нихилизъм в посока „А бе, българите ли сме най-чудовищните тъпанари на тази планета?”. Везните в полза на пътуването наклони една отлагана от три десетилетия среща с най-добрия ми приятел от ученическите години, който точно от толкова време разнася бас китарата си из Финландия и ме кани да го посетя. Така че оставих настрани умствения багаж, подредих емоционалния и се хвърлих в приключението.
В  раздела „Направи си сам” то започна още на летището в  София, когато едва положил задните си части в самолета на „Луфтханза”, чух по  бордовата уредба два много смешни опита да бъде произнесена фамилията ми на немски и английски. Останалият текст, обаче, категорично ме призоваваше да се явя пред пилотската кабина?! Там две озъбени от учтивост стюардеси ми връчиха… личните документи (в състав: лична карта, шофьорска книжка и журналистическа карта), които бях успял да посея в ръкава от летището до самолета. След такова начало мнозина просто биха слезли, но аз останах и това ме отпрати във вихър от приключения, които без майтап ми взеха каквото е останало от ума! До такава степен, че когато на третия ден продуцентката ме помоли да изброя пред камерата, колко неща са ми се случили тук за първи път – аз изпаднах в мълчалив ступор! За първи път… Сега обаче съм готов да завъртя, макар и не подробно калейдоскопа на спомените: гребах в кану през кристалните води на едно от 188 889-те финландски езера; храних северни елени и се храних с тях в Лапландия; блаженствах в истинска финландска сауна; промивах злато в селище на златотърсачи; надух от парче стопено стъкло прилична ваза в  завода Итала; носих се по бързеи в гумена лодка за рафтинг; практикувах новата финландска мания „нордик уокинг”(нещо като ски бягане само с щеки?); пребих се с тротинетка, макар и с половин век закъснение; порязах си пръста със специално закупен за целта гъбарски нож; видях най-голямото количество и разнообразие от гъби на едно място; возих се в някакви средства за изтръгване на писъци във финландския „Дисниленд”; седях до лявото коляно на Дядо Коледа в двореца му; наслаждавах се на нощния пеизаж на Тампере от височината на въртящ се в стометрова кула ресторант и в заключение ядох за мезе в дома на приятеля ми маринована гъба, която във всички български каталози е сочена за отровен двойник на рижиката! Това в никакъв случай не е всичко, но за повече разчитайте на заснетото от „Без багаж”. Бих могъл, разбира се, да ви зашеметя с километри, географски ширини, градуси температура или часови разлики, но те нямат почти никакво отношение към преживяването. А приключението „Без багаж” е точно това и тъй като човечеството благоразумно още не е изобретило чувствомер, единственото число, което ще спомена е 6 – това бяха шестте най-невероятни дни в живота ми! И познайте, дали искам още?
Прочитам написаното до тук и забелязвам, че в разрез с каноните на пътеписа (от които нямам представа), пак съм омазал нещата, игнорирайки незаслужено страната домакин. Не очаквайте да ви кажа нищо, което можете да си дръпнете сами от информационната канализация, освен това че Финландия е втората в света страна в класацията „Най-добро място за обитаване”. Не знам коя е първата, но отлично знам, както и вие, коя не е… Та Финландия е наистина една…Тук ръката ми, надигната да удари клишето „умопомрачителна”, застина като на джелатина над главата на патриарх Евтимий, от несъответствието между това, което се каня да напиша и това, което в действителност чувствам. Всъщност Финландия е една в много отношения умоизбистрителна страна, например в това, колко е напред във връщането… назад към природата. Доколкото изобщо се е откъсвала от нея, днес това е асолютно незабележимо. Изваждам точно това като акцент, защото ако днешния добър ден на една нация се решава от това колко петрол и газ вади, утрешния ще се определя от чисти води и съхранени гори. Тук последователната и дългосрочна политика на финландското правителството (без нея не може), според мен просто следва изконната  вътрешна потребност на населението да живее в хармония с природата, както е от хилядолетия. Защото тази хармония поражда всички останали и без да си наизустявал Дънов. Искате небивалици в подкрепа? Готово! Дървото във финландския природен парк (а това е огромна част от страната) се ражда, живее, умира, пада и си остава паднало, докато изгние без никой да има право да го пипне. Защо? Защото така е в природата… В същото време всеки може да бере безплатно всичко (гъби, плодове, билки) от всички гори, независимо дали са частни или държавни!? Получих подарък звънлива гривничка за джогинг, предназначена да… предупреждава мечките в гората, че се задават досадници. На път за къщата на приятеля си видях четири ВЕЦ-а на изкуствено построени бентове сред абсолютна равнина! (във Финландия няма планини с изключение на един баир от 1000 метра, на който гордо са боднали седалков лифт) Защо нерентабилни, несъобразени с релефа малки водни централи, вместо един АЕЦ в това изобилие на води? Защото АЕЦ-ът може да даде ток на населението, но може и да остави страната без него…
Стремежът на финландците да живеят в мир с природата, със себе си и околните стига и до перверзното от българска гледна точка харесване на политиците. Харесват президентката си Таря, защото продължава да е една от тях, харесват дори тамошния аналог на Тато – ижепочившия Урхо Кеконен, който е управлявал страната 35 години! И я е осеял освен с конгресни центрове и с хиляди малки дървени къщички, наречени „Колибките на Урхо”. Има ги на всяко удобно за пикник или плаж място – с огнище, посуда и запас дърва за горене, поддържани целогодишно от правителството. В исторически план Финландия помни и почита героите си, които и каквито и да са те. В столицата има забележителен паметник на композитора Ян Сибелиус, не толкова защото всички финландци са почитатели на класческата музика, а защото тематиката на творбите му е с голям принос за консолидирането на нацията. В Рованйеми, родният град на победителите в Конкурса за песен на Евровизия, хеви метъл групата „Лорди” има площад на тяхно име, а в средата му паметник с отпечатъци от дланите им. И не, защото всички финландци са отчаяни фенове на метъла, а пак по горе-посочената причина. В центъра на столицата им точно, както и в нашата има паметник на руския цар Александър Втори, когото ние наричаме „Освободител”, а за тях би трябвало да е поробител, защото по негово време Филандия е била под руско владичество. Но заслугите му към правата и свободите на финландците са му осигурили паметник и той си е непокътнат, както и руската църква, която е недалеч от него…
Единственото място, в което съзнателно поддържаната ми броня не издържа и излязох със сълзи на гняв в очите, беше напълно обикновеното начално училище в Рованйеми. Ще ви спестя сравнението с българските масови училища, още повече можете да видите всичко това, когато се излъчи. Но мисълта колко далеч сме, дори като посока на мислене и че малко или повече сме съучастници в провала на българското бъдеще, беше  наистина трудно поносима…
Малко мрачно стана за финал, но както май вече казах  по-горе – Финландия е умоизбистрителна страна. Ако имате възможност да я видите и почувствате – не я пропускайте.
Георги КУШВАЛИЕВ

Вашият коментар