За Кения разказва Емилия Давидова

Моята сбъдната мечта

Всеки човек има мечти. Аз също. Някои по- големи, други не толкова. Имах обаче една детска мечта, която често ме спохождаше през годините и колкото повече мислех за нея, тя все повече се отдалечаваше. Сафари в Кения беше голямата ми мечта. Тя нямаше да бъде единствената, която не съм осъществила, но тайничко се надявах щастието един ден да ме споходи и това да се случи.

В един прекрасен съботен следобед, почивайки си на фотьойла в хола, включих телевизора и попаднах на Нова телевизия. Така, както се опитвах да подремна, виждам, че започва някакво предаване, което не съм гледала до сега. Казва се ”Без багаж”. Какво ли може да значи това? Разсъних се и го изгледах. Много ми хареса. И така няколко поредни съботи аз си гледам предаването. Върви там някакъв номер за SMS, но аз не му обръщам внимание. И изведнъж се появява нова награда за печелившия от играта – Сафари в Кения. Не може да бъде! Може ли съдбата да бъде предизвикана? Може би някоя друга, но едва ли точно моята. Минаха ми някои мисли в главата, но така и не можах да ги уловя. Една от тях обаче ме глождеше и не ми даваше мира.

Следващата седмица отидох на работа и служебните ангажименти така ме поеха, че не мислех за нищо друго, освен за работа. Във вторник, обаче, който се оказа по-спокоен, си казах, че нищо не пречи да опитам и да пусна един SMS. Как иначе да провокирам съдбата? Споделих с колегите, че ще се обадя на посочения номер, но всички ме погледнаха така учудващо, че в първия момент изпитах колебание. Не се поддадох и пуснах SMS-а. Така, както го пуснах, така и забравих за него. Изминаха няколко седмици и в един от почивните дни около 24 май звънна GSM-а ми. Аз в кухнята си готвя, естествено телевизор не гледам. От Нова телевизия от играта ”Без багаж” ми се обадиха, директно в ефир, че съм една от петимата избрани, от които на 01.06.2007 г. ще бъде изтеглен един, който ще бъде водещ на пътешествие на Сафари в Кения. Как ли не пък точно аз? Помислих си, че съдбата започва да ми прави номера. Дойде щастливото първо число. Сигурно има някакво знамение, аз съм родена също на първа дата. Толкова силно се вълнувах, че бях толкова близо да осъществя мечтата си, че така и не разбрах, че изтеглиха мен. Не можех да повярвам, че това ми се случва. След дванадесет дни аз щях да бъда в Кения, при дивите животни и племената и всичко това, за което бях чела и мечтала, ще бъде реалност.

Дойде и дългоочаквания ден. Колеги, приятели и роднини ме изпратиха на Летище София. Заформихме страхотен екип и отлетяхме за Лондон. Трите часа полет в разговори минаха бързо. След кратък престой на летище Хийтроу се прехвърлихме на самолета за Найроби. Дълъг нощен полет – около девет часа. Чудесно време за размисли, страхове от неизвестността, и за сън, естествено. Събудихме се в Найроби. Проблеми с багажа и здравето нямахме. Групата беше в добро разположение на духа. Всичко вървеше по програма. На летището в Найроби бяхме посрещнати от представители на най-голямата местна туристическа агенция. Подариха ни по една много красива шапка специално за сафари. Натоварихме се в един голям джип и отидохме в техния офис, където ни поканиха да се подкрепим и освежим от дългото пътуване. Наш гид и шофьор беше местен мъж на име Джоел, член на племето ”Кокую”. Той беше много начетен, информиран и интелигентен човек. Нямаше въпрос, на който да няма отговор и правеше всичко възможно да се чувстваме добре.

След кратка почивка потеглихме към резервата Самбуро, който е на 350 км от Найроби. След голямо задръстване успяхме някак да се измъкнем от града и от асфалта, който беше целият на дупки. Свърши и асфалта и тръгнахме по почти черен път. Пътувахме дълго и към средата на пътя спряхме да обядваме в едно крайпътно заведение. Пълно беше с рибарници, откъдето ловяха прясна риба и сервираха на гостите на заведението. Продължихме по същия път и пак пътувахме дълго, докато не видяхме една табелка – 22 км до Самбуро. Отдъхнахме си – целта вече беше близо. Беше вече здрач, но успяхме да видим много слонове, зебри и малки маймуни. Уморени физически от продължителния лош път, спряхме пред една бариера. И лошото беше дотук. Влязохме в една лоджия, където щяхме да пренощуваме две вечери. Лоджии се наричат малките оазиси в саваната, плувнали в зеленина и разкош. Домакините ни посрещнаха с поставени на поднос мокри, ароматизирани хавлиени кърпи за освежаване на ръцете, а ние действително имахме нужда от това, и по една чаша натурален сок за добре дошли в лоджията. Изключително внимателни и любезни, впрочем, както и навсякъде, където трябваше да нощуваме. Видяхме два крокодила в близката река. Хранеха ги като домашни животни и не бяха опасни. Изтощени от умора и емоции, легнахме да спим. На другия ден тръгнахме рано сутринта, за да можем да видим повече животни, защото като стане много топло, те се крият на сянка. По програма трябваше да посетим три лоджии. Всички те се намираха на различни места в саваната и много далече една от друга. Пътя беше ужасен. Движихме се бавно, защото от многото дупки джипа друсаше страшно. Към обяд посетихме племето Самбуро. Невероятни хора. Посрещнаха ни много добре. Изнесоха ни цяла програма от песни, танци и специални умения на мъжете от племето. Бяха много интересно облечени в разноцветни парчета плат, увити около телата им. Целите бяха накичени с гердани от цветни маниста, по ушите, шията, краката и ръцете. Бяха много интересни. Жените изработват тези накити и ги продават на чужденците. Сбогувахме се с тях като приятели. Продължихме пътуването си, като междувременно посетихме още три лоджии. Върнахме се в нашата Самбуро лодж. Вечерята беше нещо като изпращане. Макар и за кратко време се сприятелихме с хората и изглежда ни харесаха много и никак не им се искаше да си тръгнем. Бяха направили специално за нас торта със свещички и с ритуален танц ни я поднесоха. Беше много мило.

На сутринта потеглихме рано по безкрайните пътища на саваната. Пътувахме дълго и уморително. Междувременно не пропускахме да заснемем всички интересни животни, които срещахме по пътя. Имаше страшно много и красиви животни. Най–голям интерес за туристите представляват ”Голямата петорка” животни – слон, лъв, бивол, хипопотам и носорог. Но на не по–малък интерес се радваха и зебрите, жирафите, маймуните, ”големите котки” – гепард и леопард. Птичият свят наброява повече от 450 вида птици: щрауси, лешояди, орли, марабу, кенийска яребица. Ловът на всички тези диви животни и птици е абсолютно забранен. Пътувайки, минахме и през Екватора, където се организира демонстрация за туристите. Снимахме се всички и получихме сертификат за това, че сме преминали през Екватора, на името на предаването ”Без багаж”. Продължихме по пътя си в изучаване на нови и интересни неща в тази непозната и загадъчна страна. А, уверявам Ви, има много и интересни неща, които си заслужава да се видят.

Стигнахме езерото Накуро. Хиляди птици фламинго. Невероятна розова феерия. Прекрасни и елегантни животни. Успяхме да се приближим до тях, за да ги заснемем по-отблизо. След езерото посетихме плантации за кафе и чай. Лично собственика на плантацията ни посрещна. Посетихме хасиендата му, която беше в колониален стил, насред невероятна зеленина, обзаведена и подредена с много вкус и лукс. След краткия прием, вече порядъчно закъснели се отправихме за поредната лоджия, където щяхме да пренощуваме. Пристигнахме късно вечерта. Имаше изненада. Концерт от местни изпълнители на песни и ритуални танци. Беше страхотно. А лоджията – каква красота, лукс, много басейни и пълен разкош. Всичко беше окъпано в зеленина. Вечеряхме и легнахме да спим, уморени от път и многото впечатления.

На другата сутрин потеглихме за езерото Наяваши. Возихме се на лодка, видяхме много хипопотами, пеликани и много други редки птици. Разказаха ни, че на брега на езерото е сниман филма ”Отвъд Африка” с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Доставените специално за снимките животни и днес продължават да обитават същите места. Прекрасно беше. След кратка почивка се отправихме на дълго пътуване към резервата Масай Мара, основан през 1948 г. Отстои на около 270 км от столицата на Кения – Найроби и е разположен в областта Масай Мара в югозападната част на Кения, до границата с Танзания. На езика на масаите ”мара” означава ”петнист”. Заедно с резервата Серенгети в Танзания, обхващат обширна територия естествена среда за дивите животни на Африка, по-малка част от която принадлежат на Масай Мара. Той, заедно със Серенгети и Нгоро-нгоро са вероятно най-известните и най-популярни резервати не само в Африка, но и в целия свят. Повърхността му представлява савана и ниски заоблени хълмове. През него минават 2 по-големи реки – Мара и Талек, чиито брегове са заети най-често от акациеви гори. Имахме малко приключение. Развали ни се джипа. Добри хора ни помогнаха да го оправим и късно вечерта пристигнахме в резервата и в лоджията. Както и при предишните посрещания и тук беше страхотно. Може би тук е мястото да разкажа за храната. Тя е на блок-маса и има всичко, за каквото се сети човек и то по много. Различаваше се само вкусово, ориза, картофите и другите зеленчуци бяха приготвени в комбинация с подправки, необичайни за нашия вкус – солен ориз с канела, например. Иначе всичко беше приготвено вкусно. Рано сутринта имахме по програма пътешествие с балон. Много интересно ще бъде да се видят животните от високо. Понеже в балона имаше място само за един човек, един от операторите се качи, за да заснеме материала. Какво е видял, ще видим във филма. След приключението с балона посетихме една местна селска църква. В нея нямаше икони, олтар и друга църковна утвар. Хората пееха и се молеха под звуците на черна музика, която озвучаваше със високоговорители всичко наоколо. Молеха се за по-добър живот и здраве. Помолихме се и ние с тях и плакахме заедно. Беше много тъжно. Продължихме да пътуваме. Пътя започна да става от лош по-лош. Ужасно, но няма как. Пристигаме в една лоджия, където се стига само със самолет. Ние пристигнахме с джипа. Лоджията беше много красива, кацнала на брега на река Мара. Много екзотични дървета, басейни и пак разкош. Хората ни очакваха, разведоха ни из района на лоджията, показаха ни всички забележителности и ни поканиха на обяд. Масата беше подредена на огромна тераса над реката. Беше много вълнуващо и красиво. След като напуснахме лоджията, тръгнахме към селището на масаите. Масаи е африканско полуномадско племе, обитаващо основно територията на Кения и Танзания и вероятно е едно от най-известните в Източна Африка. Предполага се, че са се появили  през 16-17 в. в Кения. Те наричат себе си ”маа” и принадлежат към групата на нилотите – едри по конструкция хора от долината на река Нил. Независимо от външната им сдържаност, граничеща с враждебност, за тях е известно повече, отколкото за много други африкански народи. Техният бит и социалното им състояние са все още далече от съвременната действителност, масаите, като прагматичен народ, очевидно осъзнават безсмислието да се противопоставят на все по-проникващата цивилизация и вече допускат в близост до себе си  етнографи, пътешественици, журналисти и туристи. Но като хора, държащи на честта си и подвластни на езическите си вярвания, и до ден днешен, преди да им бъде направена снимка например, задължително трябва да им се иска разрешение. В противен случай реакциите им са непредвидими. Посрещна ни вожда на племето. Пак имаше изпълнения на песни и ритуални танци. Разгледахме всичко с голям интерес, сбогувах ме се и тръгнахме отново. Пътуване, пътуване, пътуване. Безкрайно дълго.

Рано на следващата сутрин потеглихме за Найроби. На влизане в града бяхме на концерт на състави за кенийски песни и типично африкански танци. Обядвахме в ”Karen Blixen coffee garden”. Имението на датската писателка Карен Бликсен, живота на която е послужил за сценарий на филма, който споменах по-горе. Имението е представлявало прекрасна кафеена плантация с много трагични и романтични моменти. Отправихме се към хотел ”Sarova Panafric”. Огромен луксозен хотел в центъра на Найроби. След като се настанихме в хотела, направихме кратка разходка в Найроби. Вечерта бяхме приятно изненадани, че имаме резервирани места за вечеря в ресторант ”Хищниците”. Много голям ресторант с градина и много интересно меню. На жар се печаха шишове с месо от жирафи, щрауси, крокодили и други екзотични животни. Опитахме от всички. Беше много забавно. Преживяхме една страхотна запомняща се вечер. Легнахме си пребити от умора и изпълнени със страхотни впечатления. След закуска напуснахме хотела в Найроби и се отправихме към резервата Амбосели. Много дълго пътувахме, около 260 км, пак по тези ужасни пътища. Обядвахме в ”Амбосели Серена Лодж”. А тази лоджия е още по-красива и екзотична от останалите. Отправихме се към поредното селище на масаите. Бяхме посрещнати от всички много сърдечно. Както и при предишното посещение, масаите ни показаха техните обичаи, ритуали и ни разказаха за живота си. При тях има официално многоженство, но всички са равноправни, не се делят като мюсюлманите на групи по пол. Развод не знаят какво е, практически нямат такова понятие, а всички спорове се решават от старейшините, които всички дълбоко уважават и тачат. Масаите вярват, че са призвани да опазят всичкия рогат добитък на този свят и за тази цел, за да си изхранят животните, изобщо не се свенят да обират реколтата на събратята си земеделци. Най-вече на база това се раждат и враждите им. Основната храна на масаите и до днес е мляко и кръв. Месо не ядат, а го използват само за ритуални цели. От кожите правят дрехи, обувки, постелки. Животинската тор се използва за строителство. А урината – за лечение. Селищата им ”инканги” са като повечето из Африка. Обикновенно 10-20 кръгли колиби, изградени от тънки клонки, измазани с тор. Но за разлика от други места в Африка, тук те са оградени и с ограда. Оградата се оплита от клонки и вейки и то така майсторски, че не може да се промъкне нито човек, нито хищник. Всички тези неща ние видяхме при племето, а голяма част от тях ни ги демонстрираха. Особено жестоко беше пускането на кръв от кравата.

Преди да напуснем Сопа Лодж и да тръгнем за Момбаса, направихме много снимки на връх Килиманджаро, който се виждаше чудесно. Гледката не може да се опише, тя трябва да се види. Предстоеше ни много дълъг път. По време на пътуването ни прекосихме и парка Тсаво. След продължителното пътуване и голямото задръстване поради строителството на пътя, пристигнахме в Момбаса. Това е голям град на брега на Индийския океан. Морската столица на Кения. Разгледахме го само от джипа, разбира се. Пристигнахме в хотел ”Sarova”, където щяхме да нощуваме. Помислих си:”Това е раят на земята”!!! Огромен хотел с много басейни и много зеленина. Специално за нас бе приготвена маса под палмови дървета на открито. Това беше селището на африканските племена. Колиби от кал и слама на различните племена бяха построени като атракция за гостите на хотела. Под звуците на тиха африканска музика, дискретно осветление и страхотна храна, прекарахме една прекрасна вечер. Тя беше в моя чест, поради предстоящето ми заминаване обратно за България. Няма да я забравя никога през живота си. На сутринта направихме пътуване с корабче в Индийския океан. Беше малко страшничко, защото излязоха големи вълни, но навътре океана се успокои и всичко беше супер.

След обяд ме изпратиха на летището от Момбаса, където с вътрешен полет трябваше да се придвижа до Найроби. От там вече беше лесно.

Напускам тази страна, която е един своеобразен калейдоскоп от природни феномени, див живот и прекрасни хора. Завърнах се в България с много приятни емоции и впечатления, от тези материално бедни но богати душевно хора. И с усещането за една сбъдната мечта!!!

I love this game!      Hakuna matata!

До нови срещи и приятелски поздрави от  мен  Емилия Давидова :)

Един коментар по “За Кения разказва Емилия Давидова”

  1. Странно е как от нашата страна, всяко си имаме всичко изведнъж се пренасяме в Кения където хората са толкова бедни, живеят на племена и изобщо си нямат напредстава от технологиите които ние само купуваме и подхвърляме, те живеят истински щастливи понеже оценяват какво имат.Основната храна на масаите и до днес е мляко и кръв. Месо не ядат, а го използват само за ритуални цели. От кожите правят дрехи, обувки, постелки. Животинската тор се използва за строителство. А урината – за лечение. Селищата им ”инканги” са като повечето из Африка. това е удивително!

Вашият коментар